Дан Симънс - Петата купа

Бяло петно изпълни телескопичния мерник и Джеймс реши, че това е — може би е — гърбът на Лукан Адлер. Писателят затаи дъх и дръпна спусъка, но не беше притиснал добре приклада на маузера към рамото си — откатът го отхвърли назад от полуприклекналата му стойка и Джеймс се приземи върху задните си части.

Колелото беше изминало сто и трийсет фута по двеста и четирийсетфутовата обтяжка; Холмс се беше вкопчил в дръжката му и се бе издърпал на нивото на Лукан. Двамата мъже вече се намираха лице в лице и Лукан се беше ухилил широко, докато те се биеха с лакти, юмруци, глави и колене.

Лукан бе успял да оправи привързания към ръката му механизъм и сега острието отново стърчеше между кокалчетата на пръстите му, а лявата му ръка беше стиснала здраво дръжката на колелото. Холмс също стискаше дръжката с лявата си ръка и това му пречеше да защити оголената лява част на тялото си.

— Умри, проклет да си! — изкрещя Лукан Адлер, замахвайки с острието с намерението да го забие в сърцето на Холмс.

Детективът каза нещо, което Лукан не можа да чуе добре — може и да беше „Бог да ми прости“ или „Бог да ти прости“ — но каквито и да бяха думите, те не означаваха нищо сега, преди смъртоносния замах.

Внезапно един куршум разсече тясното пространство между двамата мъже, проряза бразда в рамото на Лукан и облиза отзад китката на спускащата се дясна ръка на детектива.

Това бе достатъчно, за да промени посоката на острието и вместо да се забие в сърцето на Холмс, то разряза плътта му и се плъзна по ребрата.

Холмс измъкна мъничкия колоездачески пистолет от джоба на панталоните си, притисна го към корема на Лукан — високо, при диафрагмата, точно под мястото, където мускулестата плът на убиеца се срещаше с костта — и стреля два пъти в тялото на Лукан Адлер.

Джеймс осъзна, че Дръмънд и неколцина от облечените му в сиви костюми хора са изтичали до него, докато останалите проверяваха лежащата в безсъзнание Ирен Адлер. Дръмънд чу двата пистолетни изстрела, но беше сигурен, че това е двойно ехо от неговия изстрел с пушката.

Дръмънд му помогна да се изправи на крака и точно в този момент Лукан Адлер, който все още се намираше на седемдесет фута във въздуха, разпери ръце и полетя надолу. Холмс се беше вкопчил в дръжките на скрипеца, който набираше скорост към маяка.

Лукан падаше грациозно, с разперени ръце, в поза, която Джеймс можеше да оприличи единствено като Христова, главата му бе отметната назад, сякаш гледаше към небето. Писателят беше сигурен, че убиецът ще падне във водата, но в последния момент тилът на Лукан Адлер се удари в бетонния морски вал със звук, който се чу чак от мястото, където Джеймс и останалите мъже стояха вцепенени и безмълвни.

После Джеймс видя, че Холмс или се пусна, или падна от скрипеца от височина поне четирийсет фута — но падна във водата съвсем близо до бетонните блокове, които поддържаха маяка. Писателят, Дръмънд и двама от агентите изтичаха напред и се взряха напрегнато в повърхността на морето, за да видят дали Холмс ще се появи. Дръмънд погледна през бинокъла си, след което го подаде на Джеймс.

Холмс не беше изплувал. И все още не изплуваше. Но изведнъж го видяха как изтощено се издърпва през борда на моторната лодка, която беше хвърлила котва там в очакване на Лукан Адлер. Окървавеният Холмс легна по гръб на дъното на лодката и повече не помръдна.

Дръмънд взе бинокъла от писателя и погледна.

— Мисля, че диша. Ето че и нашите лодки се появиха.

Иззад масивното туловище на военния кораб „Мичиган“ с рев се появиха осем полицейски лодки — три принадлежаха на чикагското полицейско управление, а пет бяха на Колумбовата гвардия. Те забавиха ход и заобиколиха лодката, в която лежеше кървящият Холмс. Джеймс видя как един мъж с лекарска чанта се прехвърли при него.

Тогава му се наложи да седне. На земята. Да седне и да се опита да диша.

Дръмънд приклекна до него и с лявата си ръка вдигна маузера от земята, докато потупваше Джеймс по гърба с дясната.

Писателят отблъсна пушката настрани. Знаеше, че докато е жив, повече никога нямаше да докосне огнестрелно оръжие. Отново се сети за братята си Уилки и Боб, които бяха тръгнали на война, понесли смъртта със себе си, и после, въпреки ужасните си рани и болка и срещата с истинската Смърт, се бяха изправили и отново бяха грабнали оръжията си. Спомни си и за братовчед си Гас, толкова красив онзи ден, в часа по рисуване, чието бледо луничаво тяло сега гниеше някъде под калта на Вирджиния, след като някой конфедератски снайперист умело беше сторил същото, което Джеймс току-що се бе опитал да направи. Той поклати глава.