Дан Симънс - Петата купа

Възторгът от решителните действия , който му бе подействал като силно американско уиски край кланиците на Чикаго, се беше изцедил до капка от тялото му. Не си заслужаваше да бъде литературен герой — нито реална личност, осъзна той — ако ролята включваше отнемането на живота на някого. Това не беше цивилизовано. Не беше редно. Не беше в духа на Хенри Джеймс. Нито бе справедливо спрямо постигнатата с усърден труд правдивост в изкуството му.

— Тялото на Лукан Адлер все още не е изплувало — каза някой от агентите, които все още стояха до парапета.

Дръмънд приклекна до седналия писател и повтори думите му, сякаш Джеймс беше оглушал.

— Не… ме… интересува — каза Джеймс и наведе глава към присвитите си колене.

Кой би могъл да знае, че Световното Колумбово изложение през 1893 е имало собствена лечебница? Всъщност това си беше добре оборудвана болница с цял ескадрон медицински сестри и петима лекари, един от които жена.

Шерлок Холмс беше седмият пациент, докаран в лъскавата нова лечебница — четири жени и двама мъже бяха припаднали при блъсканицата и жегата по време на Церемонията по откриването — и двамата лекари, които го бяха прегледали (сред тях не беше жената), решиха да повикат по-умел хирург от болницата „Чикаго Дженеръл“, който да се справи с торакалните рани. Той дойде — в полицейски фургон с виеща сирена и пощурели коне — и обяви, че раните не са опасни и лесно ще се справи с тях. Няма пробити или разрязани важни органи.

Холмс се сдоби с няколко шева ниско долу на корема, в горната му част, над десните ребра, на дясната китка — на която имаше странна, но плитка рана от куршум — както и на скалпа, и по гърба. Беше получил сътресение на мозъка, имаше сериозни контузии по главата и раменете, и се оказа, че е счупил два пръста на дясната си ръка и дясната си китка при „сбиването“, както го наричаха лекарите, които не знаеха подробности от инцидента в Деня на откриването.

Само няколко души разбраха за този „инцидент“. Нито Даниъл Бърнам, директорът Дейвис, кметът Харисън, нито пък президентът Кливланд искаха да се разчува за присъствието на убиеца или за насилствената му смърт в Деня на откриването. Почти никой от тълпата не беше забелязал случващото се, а и повечето от онези, които го бяха видели, си мислеха, че е някаква луда каскада, част от Церемонията по откриването. На пресата не беше съобщено нищо.

Гостите на Хенри Кабът Лодж нямаха нищо против да останат още два дни на Панаира, докато господин Холмс бъде изписан; оказа че, се точно сътресението бе причината да се задържи по-дълго на легло. На третия ден си тръгна с бинтовано тяло и ръка, окачена на ненужна според него превръзка през врата, но движението без нея причиняваше доста силна болка в китката му, затова той реши да я задържи за известно време.

Андрю Л. Дръмънд и Хенри Джеймс посетиха Холмс в лечебницата, и писателят беше там, когато Дръмънд каза на детектива, че Ирен Адлер лежи в стаята над неговата. Намираше се под двайсет и четири часова охрана от двама Колумбови гвардейци.

— Как е тя? — попита Джеймс. Не беше сигурен дали не я е оставил мъртва на площадката на променадата.

— Куршумът е минал през рамото ѝ, без да счупи ключицата или да засегне някоя главна артерия — каза Дръмънд. — Дамата е извадила късмет. Засегната е една кост, но тя бързо ще зарасне.

— Ще бъде ли обвинена? — попита Холмс от болничното си легло.

— Естествено — каза Дръмънд.

— И за какво точно? — попита Холмс.

— За… за… тя беше… за… О, по дяволите! — изръмжа Дръмънд.

— Ами, пазете я добре — рече Холмс. — Тя е опасна жена.

Хенри Джеймс реши да отплава с „Юнайтед Стейтс“ от Ню Йорк за Европа, може би до Англия, но по-вероятно чак до Генуа, откъдето щеше да замине за Флоренция и после на север, за да се присъедини към семейството на брат си Уилям в Люцерн. Въпреки шумните и искрени възражения на Джеймс, семействата Лодж и Камерън решиха, че ще се приберат у дома през Ню Йорк, като оставят Хари там — може би дори щяха да го изпратят от кея — и вероятно даже щяха да останат за седмица-две, за да може жените и Хелън да се отдадат на сериозно пазаруване, докато мъжете проведат няколко сериозни разговори с техните приятели и брокери от Уолстрийт.

В Бъфало, Ню Йорк, имаха тричасов престой — докато монтират нов двигател на частния им влак — по времето на който си позволиха да обядват в приличен ресторант и да се поразтъпчат малко.