Дан Симънс - Петата купа

Той отново скъси разстоянието.

— Исках да кажа, че Кориолан е бил повлиян от деформираните римски ценности — прошепна Шерлок. — Винаги съм смятал, че точно това се е опитвал да каже Шекспир.

Ирен Адлер се засмя горчиво.

— Не си ли спомняш, Шерлок? Срещнахме се в Лондон, когато трупата на Хенри Ървинг представяше „Кориолан“. Аз, ветеран в театъра, играех старата вещица Волумния на напредналата възраст от двайсет и две години, а ти беше осемнайсетгодишен дубльор, избягал от първата си година в Кеймбридж, съвсем зелен и всичко останало.

— Бях забравил за тази пиеса — каза Холмс. — Но си спомням всички останали моменти от времето ни заедно.

Тя докосна бузата му с обратното на пръстите си.

— Беше толкова млад, скъпи мой.

Холмс я взе в обятията си. Ирен като че ли се възпротиви за миг, но след това се разтопи в ръцете му. После допря длан към гърдите му и твърдо го отблъсна назад.

— Сега — рече тя, — ще обсъдим ли тази не-игра, в която се оказахме замесени?

Холмс не каза нищо за известно време, а когато отговори, гласът му беше подрезгавял:

— Добре.

— С кое ужасно нещо да започна? — Очевидно се опитваше да говори спокойно, но гласът ѝ беше също тъй натежал от чувства като неговия.

— Ежегодните картички на шести декември — каза Шерлок.

Веднага разбра, че тя няма представа за какво говори той. Ирен Адлер беше ненадмината актриса, но Холмс имаше десетилетен опит зад гърба си в изучаването на лицата и очите на лъжци, когато лъжеха. Тя не се преструваше.

— Какви картички? Слагах цветя на гроба на Клоувър на всеки шести декември — бели виолетки, тя ги обожаваше — и изпращах по няколко цветя на Хенри Адамс на тази дата, но никога не съм включвала картички.

— Нед Хупър, братът на Клоувър, дойде да ме види в Лондон преди две години — вече е мъртъв, между другото — каза Холмс. — Предложи ми три хиляди долара и каза, че иска да разреша загадката на картичките, които всеки един от четиримата живи членове на „Петте купи“ получава на всеки шести декември още от осемдесет и шеста. Текстът, написан на машина, винаги гласи едно и също… „Тя беше убита“.

Ирен Адлер го гледаше втренчено.

— Това е варварско. Никога не бих го направила. Няма причина и Лукан да го прави. Не, и той не е.

Холмс кимна.

— И аз не вярвах, че е някой от вас, но се чувствах задължен да попитам в памет на Нед — и заради аванса от един долар, който ми плати през деветдесет и първа.

— Това е годината, в която според вестниците си умрял — каза тихо Ирен Адлер. — В Швейцария, докато си се борил с някакъв професор Мориарти, за когото никой не е чувал.

Холмс отново кимна.

— Тогава не им повярвах — каза Адлер. — Не повярвах и следващата година, когато Лукан се хвалеше, че те е убил в Тибет.

Холмс се усмихна.

— Едва не успя. Вкара три куршума в гърба ми от разстояние почти миля.

Тя като че ли се изненада.

— Винаги съм смятала, че лъже. Как си успял да оживееш след три попадения от пушката, която Лукан използва?

— Не знам — отвърна Холмс. — Но да поговорим за Ребека Лорн. — Думите изщракаха на мястото си като механизма на пушка, който вкарва патрона в гнездото му. — Целта изнудване ли беше?

— Разбира се — каза Адлер.

— Защо Клоувър и Хенри Адамс?

— Бяха богати. Тя беше слаба. Тогава, през хиляда осемстотин осемдесет и пета, Лукан имаше нужда от пари за делата си в Европа. Изнудването на Адамсови беше очевидният начин да се сдобие с тях. Клоувър се чувстваше толкова самотна и изгубена, че за два дни се превърнах в най-близката ѝ приятелка.

— Но продължи с преструвките цели седем месеца — отсече Холмс.

— След първите няколко дни вече не бяха преструвки — промълви тихо Ирен Адлер. — Наистина харесвах Клоувър. Възхищавах се на таланта ѝ — като човек и като фотограф — повече, отколкото арогантния ѝ, самовлюбен съпруг. Той използваше всяка възможност да я накара да се чувства… по-незначителна . По-маловажна. По-неспособна. По-нисшо човешко същество. Чел ли си романа му „Естер“, който излезе малко преди тя да умре?

— Да — отвърна Холмс.

— Това определено е неин портрет… на горката Клоувър… и тя е описана като глупава и некадърна в изкуството си, глупава в живота и винаги зависеща от някой милостив мъж за всичко, от което се е нуждаела или е постигнала в живота си. Ако аз имах съпруг, който е написал подобен роман за мен , щях да го прострелям два пъти… втория път в главата, за да го отърва от мъките, които изпитва след първия изстрел.