Дан Симънс - Петата купа

— Веднага, сър.

През целия път до оживената стоянка за файтони Джеймс се стараеше да върви така, че багажът му да се намира между него и Мориарти; кимна с глава, когато носачът посочи един скъп закрит файтон, затаи дъх, докато носачът товареше куфарите с влудяваща мудност, и си пое отново дъх едва когато файтонът бързо започна да се отдалечава от централната гара и от професор Джеймс Мориарти.

Все още твърде изнервен, Джеймс едва не подскочи, когато над главата му за миг се отвори капак, пропускайки само няколко капки от проливния дъжд, и кочияшът извика надолу:

— Накъде, сър?

— Към новата Северна станция — отвърна Джеймс със странно писклив глас. — И побързайте, моля. Трябва да хвана влака в девет и половина. Ако ме закарате доста по-рано, ще ви платя един паунд отгоре.

— Паунд, сър? — попита отгоре кочияшът.

— Пет долара допълнително, ако ме откарате дотам с максимална скорост и доста по-рано от времето за отпътуване на влака.

Кочияшът използва камшика си. Файтонът полетя по оживената улица, сякаш участваше в състезание. На Джеймс му се наложи да се опре с двете си ръце за стените, за да не бъде подхвърлян наляво и надясно, докато забързаната кола криволичеше покрай по-бавните превозни средства. Останалите кочияши и пешеходците подвикваха обидни думи, когато файтонът на Джеймс ги обливаше с вода от локвите.

Предишната вечер, по време на вечеря, Джеймс беше попитал Холмс:

— Какво възнамерявате да правите сега?

Холмс, който вече пушеше цигара, след като бързо беше привършил с вечерята, докосна с показалец езика си, за да махне едно парченце тютюн.

— О, трябва да се погрижа за някои неща тук и там. Ще съм доста зает, докато не се видим отново на частния влак на господин Кабът Лодж на двайсет и осми.

Джеймс трябваше да вложи огромни усилия, за да не извика: „Аз няма да съм на проклетия влак на Лодж! И няма да бъда вашият Бозуел. И не ми харесва да ме зарязват така в този толкова чужд за мен град в навечерието на рождения ми ден. И съм изморен. И си отивам у дома“.

Разбира се, той не каза нищо такова. Една любезна телеграма — две любезни телеграми — изпратени от Ню Йорк преди отплаването на кораба му, щяха да отнесат благодарностите и извиненията му до Хенри Адамс и семейство Хей.

Сега, след лудешко шибане с камшик и препускане по улиците, кочияшът успя да го докара в сравнително добро състояние до Северната станция достатъчно рано и Хенри Джеймс успя да си купи билет за първа класа до Питсбърг с продължение до Вашингтон; след това седна в почти празното купе, притисна лицето си към хладното стъкло на прозореца и се загледа в изчезващите зад дъжда черни каньони на Чикаго. Отмести поглед, когато влакът премина през индустриалните покрайнини с планините им от сгурия и с бедняшките къщурки, които приличаха на тромава американска имитация на Дикенсовия кошмарен пейзаж.

„Честит рожден ден, Хенри Джеймс — помисли си той, докато влакът продължаваше да се отдалечава, а дъждът, колкото и невъзможно да изглеждаше, заваля още по-силно. — Вече си на петдесет години.“

В този момент откри, че много му се иска да беше свършил онова, за което бе отишъл при Сена онази нощ, което бе възнамерявал да направи, което бе събрал смелост да извърши при тъмната река. Онази нощ също бе валяло.

В понеделник, 24 април, след вихрено пътешествие през половин дузина американски градове, Шерлок Холмс се върна във Вашингтон и се настани в същия хотел, „Къркууд Хаус“, където бе отседнал и по-рано. Знаеше, че е опасно да го прави — ако Лукан Адлер го търсеше, той щеше да знае за предишното отсядане на Холмс тук и щеше да е оставил някой да наблюдава — но тази част от американската визита на Холмс трябваше да е опасна. Ако успееше да примами Лукан Адлер при себе си преди първи май, това щеше да е най-добре за всички — с изключение може би на Шерлок Холмс.

По-рано същата вечер той беше отишъл на адреса до Дюпон Съркъл, който му беше дала госпожа Гадис, пенсионираната учителка от Бостън. Това също бе пресметнат риск. Холмс не вярваше, че Лукан Адлер отсяда за дълги периоди от време там, но нямаше никакво съмнение, че убиецът посещава мястото.

Това беше величествена тухлена къща, която се намираше на тиха уличка точно до Дюпон Съркъл. Когато Холмс почука на вратата, една дребна женица, висока само четири фута, облечена в европейска униформа на домашна прислужница, отвори вратата и се взря в него с присвити очи.