Дан Симънс - Петата купа

— Искате ли да вечеряме заедно в онзи интересен малък италиански ресторант, който се намира малко по-надолу на Джаксън Стрийт? — попита Холмс. — Портиерът ми го препоръча. А и след това известно време няма да се виждаме.

Джеймс се накани да откаже — поколеба се — понечи да зададе въпрос — и отново се спря. Просто стоеше там, смачкал в юмрука си телеграмите, поздравяващи го за омразния петдесети рожден ден, и гледаше кръвнишки Холмс.

— Добре тогава — рече детективът. — Ще се видим във фоайето точно в осем.

През нощта, между позивите за гадене — негов стар враг, заедно със запека и диарията — Джеймс разгледа вариантите си. Беше проучил разписанието на железницата. Влакът, който потегляше от Северната станция в 9:45 сутринта, заминаваше за Питсбърг, където той можеше да се прехвърли на пътнически влак за Вашингтон. Влакът за Ню Йорк потегляше от старата гара в центъра в девет сутринта и минаваше през Кливланд и Бъфало по пътя си към Ню Йорк, където той можеше веднага да си резервира билет за Портсмут на хваления нов презокеански параход „Юнайтед Стейтс“.

Накрая мисълта за слънчевия и топъл апартамент в „Де Вер Гардънс“, очакващото го писалище, салоните, които щеше да посещава отново, извънградските вили на благородниците, където щеше да бъде канен… това и интуитивното чувство за безопасност сред всичките му книги го накара да избере Ню Йорк и дома.

Тъкмо си беше намерил носач, който да натовари багажа му на количка, и си беше купил билет от гишето на гарата, когато, скрит зад високата купчина от куфари и един железен стълб, той зърна професор Джеймс Мориарти да обикаля покрай купетата първа класа и да наднича през прозорците.

„Той ме търси“ — беше първата мисъл на Джеймс. Мисъл, която преливаше от увереност.

Двама мъже с вид на бандити се приближиха и докладваха бързо на професор Мориарти, който ги изпрати в двете посоки покрай чакащите вагони. Самият той се качи във влака и започна да обхожда вагоните първа класа. Джеймс можеше да го види как крачи като високо плашило със сламенобяла коса, костюм на гробар и дълги пръсти на удушвач, преминавайки от купе към купе.

Писателят не виждаше причина Мориарти да търси точно него, Хенри Джеймс. Беше сигурен, че никой не го бе видял онази вечер, когато лежеше на гредата високо над главите на Мориарти и малката му армия от анархисти и крадци. Единственият човек, на когото беше казал за това, бе Шерлок Холмс.

Но Холмс би информирал за това Дръмънд, началниците на чикагската и вашингтонската полиция и един бог знае още колко хора тук, в Щатите, и из цяла Европа, за да ги предупреди за покушенията и бунтовете, планирани за първи май.

Това се връзваше идеално. Джеймс знаеше за обширната престъпна мрежа на Мориарти из цяла Европа и дори в Съединените щати. Някой в полицията — която беше пълна с корумпирани служители в тази Позлатена епоха — беше съобщил за това на някой от хората на Мориарти.

Възможно беше, разбира се, Мориарти и бандитите му да търсят във влака Шерлок Холмс и, доколкото писателят можеше да прецени, детективът наистина можеше да е във влака и всеки момент да бъде убит, но дълбоко в себе си Хенри Джеймс знаеше, че професор Мориарти и убийците му търсеха самия него в тази студена, дъждовна утрин .

И сякаш за да потвърди интуицията му, Мориарти слезе от влака и започна да се оглежда, докато двамата други бандити се приближиха до него в очакване на заповеди. Професорът сложи ръце на хълбоците си, видимо вбесен, и Джеймс се вторачи в ужасно дългите пръсти с пожълтели нокти на Мориарти. Те приличаха на краката на голям бял паяк, пъплещ по черно кадифе.

Мориарти прати нанякъде тримата крадци и се обърна бързо в посока към Джеймс, но не и преди писателят да приклекне, прикривайки се зад голямата купчина багаж. Половин минута той събира смелост да надникне отново и въздъхна с облекчение, когато видя, че професорът отново обикаля влака, поглеждайки през прозорците без завеси на вагоните.

— Да натоваря ли вече багажа ви, сър? — попита носачът, който чакаше търпеливо и не реагира по никакъв начин както на внезапното пребледняване на Джеймс, така и на абсурдните му опити да се прикрие.

— Не, не — отвърна Джеймс. — Намерете ми файтон, какъвто и да е, колкото се може по-бързо, и също толкова бързо натоварете багажа ми на него. Ето… за притесненията ви. — Той подаде на носача някаква банкнота от портфейла си, но от толкова много време не беше боравил с американски пари, че спокойно би могъл да му даде както един, така и петдесет долара. Ала носачът докосна шапката си с пръсти и каза: