Дан Симънс - Петата купа

— Вкъщи ли е госпожа Ребека Лорн Бакстър? — попита Холмс, сваляйки шапката си.

— Nie, ona nie jest teraz w domu 49 49 Не, тя сега не е вкъщи (пол.). — Б.пр. — каза дребничката прислужница.

— О, жалко — рече Холмс. — Бихте ли ѝ предали картичката ми и това съобщение? — Той подаде на прислужницата-джудже своята визитна картичка и плик, който съдържаше кратко послание:

Ирен, ще бъдете ли така любезна да се срещнете с мен утре вечерта (вторник), между седем и осем вечерта при мемориала на Клоувър Адамс? — Ш. Холмс.

Прислужницата взе картичката и плика, без да каже нито дума на полски или на какъвто и да е друг език — и затвори вратата.

Холмс бавно пое към Дюпон Съркъл, но през цялото време оставаше в полезрението на къщата и паяжината от белези на гърба му го сърбеше така, сякаш някой бе нарисувал там мишена с терпентин.

Холмс пристигна в гробището Рок Крийк малко преди седем вечерта. Каза на кочияша на файтона да не го чака. Така или иначе, нямаше да се прибере с кола тази вечер. Слънцето тъкмо се беше скрило зад гората в западния край на гробищата, но деликатният пролетен здрач обещаваше сравнително светло небе през следващия един час.

Той отиде направо при паметника на Клоувър Адамс. В едната си ръка държеше бастуна със скритата сабя, а малкият пистолет лежеше в джоба, но беше наясно, че нищо няма да му помогне, ако Лукан Адлер се бе спотаил в засада със снайперската си пушка. Холмс бе избрал тази нощ, във вторник, за да разполага Ирен Адлер с цял ден да се свърже с Лукан и да му предаде информацията за срещата.

От ужасното си преживяване в Хималаите вече знаеше, че човек наистина не чува куршума — или в неговия случай, три куршума със стоманена обвивка — проникващ в тялото, тъй като той лети със скорост по-висока от скоростта на звука. В неговия случай бяха три отчетливи звука, последвани от три невероятно силни удара в гърба и хълбока му. И защото се беше намирал в планината, трите изстрела бяха отекнали.

А болката от тези рани продължаваше да тормози Холмс. Точно преди да напусне хотела си, беше бил втора инжекция втечнен хероин.

И знаеше, че тук, в гробището, изстрелът нямаше да отекне.

Стигна без неприятни произшествия до пролуката в оградата от храсти и дървета около паметника, но се спря пред нея и изчака цяла минута, за да може сянката му — хвърляна от излъчващото хоризонтални лъчи измежду дърветата снижило се слънце — да се очертае възможно най-добре. След това влезе вътре.

Беше пристигнал пръв. Добре, помисли си той и прекоси триъгълното пространство, за да седне на пейката, намираща се най-близо до статуята на Сен Годен. Тя беше най-далеч от пролуката в храстите и щеше да е невидима за всеки, който гледа през телескопичен мерник от външната страна. Ако Лукан Адлер искаше да го улучи тази вечер, щеше да се наложи да се приближи до него на такова разстояние, че да могат да разговарят.

Двайсет и пет минути след седем часа, точно когато сумракът започна предпазливо да се спуска, в пролуката се появи тъмна фигура. Тя се приближи към него, обградена от сумрачния аромат на прясно окосена трева.

Холмс се изправи. Въпреки че бяха минали доста години, Ирен Адлер не изглеждаше по-възрастна от последния път, когато я беше видял. Въпреки общоприетия стил, тази вечер тя не носеше ръкавици и ръкавите ѝ бяха достатъчно къси, за да разкриват бледите ѝ голи ръце. Носеше малка платнена чантичка. „Достатъчно голяма, за да побере двуцевен деринджър“ — помисли си Холмс и веднага прогони тази мисъл. Сега, по-късно, години по-късно, това вече нямаше никакво значение за него. Знаеше единствено, че младият мъж в черно не беше сбъркал, когато бе казал: „Подготвеността е всичко“.

— Шерлок — каза тя и гласът ѝ накара нещо дълбоко в гърдите му да се раздвижи. Жената прекоси празното пространство и протегна ръка за ръкостискане в американски стил, но той внимателно я повдигна към устните си и я целуна.

— Здравей, Ирен. — Произнесе името ѝ така, както тя го беше научила при първата им среща — Ирене.

Той осъзна, че е задържал ръката ѝ за твърде дълъг период от време, и внезапно смутен, отстъпи назад, посочи към пейката, която се намираше до онази, на която бе седял допреди миг, и каза:

— Ще поседиш ли с мен?

— Разбира се — отвърна тя.

Двамата седяха безмълвно, без да се докосват, в продължение на цели три или четири минути. Холмс усещаше, че листата на храстите зад гърбовете им са натежали от влага. Здрачът се сгъсти, но на небето все още не се бяха появили звезди.