Дан Симънс - Петата купа

— Круп — рече най-накрая Холмс.

— Разбира се!

Полковник Райс им беше обяснявал как едно от нещата, които ще бъдат в центъра на вниманието — поне за мъжете и момчетата — ще е „Бебето на Круп“, двеста и петдесет хиляди фунтово оръдие, толкова огромно, че се е нуждаело от собствена сграда, вмъкната между Земеделското здание и езерото. Твърдеше се, че оръдието, построено в завода на Фриц Круп в Есен, е способно да изстреля тежащо един тон гюле на разстояние от двайсет мили и въпреки това да успее да пробие армирана броня, дебела три фута. Тъй като сградата не предлагаше удобна снайперска позиция към Административното здание, Холмс не ѝ беше обърнал внимание.

— Какво целят с тези покушения? — попита детективът и отговорът, съдържащ се в една дума, прозвуча в съзнанието му миг преди Ирен Адлер да го произнесе.

— Война.

— Къде?

— Навсякъде ще им свърши работа — отвърна тя. — Стига да са замесени главните европейски сили. От списъка, за който ми спомена Лукан, стигнах до извода, че се надяват пожарът да започне на Балканите.

— Тогава защо им е, за бога, да убиват американския президент? — попита Холмс.

— Малък тест — рече тя. — И доста лесен. Американските президенти винаги са били толкова… леснодостъпни… нали?

— Знаеш ли откъде ще стреля Лукан, Ирене? Коя позиция си е избрал?

— Не знам.

Той отново я хвана за раменете и стисна толкова силно, че някой едър мъж би извикал от болка, но през цялото време не отместваше поглед от очите ѝ. Тя казваше истината. Холмс я пусна и каза:

— Прости ми.

— Знам, че той очаква да отгатнеш къде ще се намира позицията му за стрелба — каза тихо тя. Холмс забеляза, че жената не потърка раменете си, където вече сигурно имаше синини.

— Защо?

— Защото ми каза, че ще убие теб почти едновременно с президента Кливланд.

— Знаеш ли кога ще убие президента?

— Не ми каза, но аз познавам Лукан — отвърна Ирен Адлер. — Ще го простреля по време на кратката му реч. Когато всички са се умълчали и слушат внимателно. Това ще е най-ярката проява на гения на Лукан Адлер. Самият той ми го описа с тези думи.

— Знаеш ли как възнамерява да избяга? — попита Холмс.

— Не и от мястото, откъдето ще стреля — каза Адлер. — Но знам, че… хората, които му плащат… са закупили бързоходния плавателен съд „Зефир“, който ще го чака в езерото, съвсем близо до брега. Според Лукан „Зефир“, с платната си, обучения в Германия екипаж и витла, задвижвани от нов парен двигател, може да изпревари всяка полицейска лодка или яхта в Голямото езеро.

— Благодаря ти — рече Холмс. — Благодаря ти за всичко.

Ирен Адлер докосна медальона си, отвори го и го поднесе под избледняващата светлина, и за миг Холмс реши, че вътре има негова снимка или кичур от косата му, но всъщност се оказа миниатюрен часовник.

— Часът ни изтече, господин Шерлок Холмс — изрече тихо тя.

— Злощастна среща под лунна светлина? — попита той.

Ирен се усмихна с лекота така, спомни си той, както се усмихваше, когато той още не беше навършил деветнайсет.

— Това над върховете на дърветата не е капризната луна, мой изгарящ от любов Ромео — каза тя. — Това е една от газените лампи покрай павирания път на гробището.

Той се изправи едновременно с нея. Не я докосна, нито тя него. После Ирен се обърна и тръгна към прохода в живия плет, а той я последва на крачка зад нея.

— Ще те изпратя до екипажа ти — рече Холмс, улавяйки я за ръката. Двамата продължиха да вървят така през влажната от росата трева, сред надгробните камъни, които се бяха превърнали в неясни и смътно заплашителни очертания в сумрака.

На четирите ъгъла на елегантната ѝ закрита карета светеха запалени фенери. Пред очите на Холмс се появи образът на Лукан Адлер, който протяга ръка през вратата на каретата и го прострелва в гърдите с колт четирийсет и пети калибър.

Той тръсна глава, махна с ръка на нетърпеливия кочияш да се отмести и помогна на Ирен Адлер да се качи в празната карета.

— Кога ще се видим отново? — попита Холмс, докато тя се настаняваше на тапицираната седалка.

— О, най-вероятно на твоето погребение или на моето обесване — отвърна Ирен Адлер.

— НЕ! — отсече Холмс с толкова силен и заповеден глас, че конят тръсна разтревожено опашката си, а кочияшът се обърна назад в капрата си.

Ирен се наведе напред и го целуна страстно по устните. Без да сваля ръката си от бузата му, тя тихо изрецитира: