Дан Симънс - Петата купа

Холмс веднага улови двете ѝ ръце и силно ги стисна:

Тя бързо затвори вратата и извика:

— Тръгвай, кочияш.

Холмс остана известно време в тъмното. После се върна при гроба на Клоувър Адамс, спря се пред задната част на паметника и почука с юмрук.

Каменната врата се отвори. Началникът на тайната полиция на Финансовия департамент Андрю Л. Дръмънд излезе навън и я затвори зад себе си.

— Чухте ли всичко? — попита Холмс с равен глас.

— Да, всичко — отвърна Дръмънд. — Ще ми бъде от огромна помощ. — После стисна Холмс за раменете по същия начин, както го бе направила Ирен Адлер няколко минути по-рано, само че по мъжки силно. — Холмс, личните неща… Давам ви честната си дума, кълна се в живота на децата ми… никой няма да чуе нищо от мен.

Холмс сви рамене, сякаш искаше да каже, че знае колко уязвим ще е след тази среща.

— Веднага ще намерим „Зефир“ и ще започнем да я следим — каза Дръмънд.

Холмс кимна уморено.

— Но ѝ позволете да хвърли котва близо до Панаира — рече той със същия равен глас като преди. — Лукан Адлер не трябва да разбира по никакъв начин, че знаем за плана му.

— Ще трябва да арестуваме госпожица Адлер — рече Дръмънд.

— Не сега, за бога! — изригна Холмс. — Тогава все едно сме изпратили телеграма на Лукан Адлер с предупреждение, че сме по петите му. Проследете я колкото се може по-незабележимо — толкова, че онази змия Лукан Адлер да не забележи опашката — но по-добре я оставете на мира и на свобода, докато… — Гласът му секна.

— Докато какво? — попита Дръмънд.

— Докато аз не ви кажа — рече Холмс, обърна му гръб и се отдалечи.

Останалият назад агент Дръмънд наду полицейска свирка и повече от една дузина мъже — сенки сред сенките — наизскачаха иззад дървета, скали, надгробни камъни и паметници и се запътиха към началника си. Към входа на гробищния парк се отправиха покрити каруци. Под светлината на фенерите им Холмс можеше да види, че мъжете са въоръжени с пистолети, също като Дръмънд, но няколко носеха и дълги пушки. Никой от тях нямаше да може да попречи на Лукан Адлер да застреля Шерлок Холмс — снайперистът щеше да се е прикрил твърде добре — но планът бе да заловят Лукан, след като фаталният изстрел разкриеше местоположението му.

Холмс видя, че му махат от удобен открит екипаж, който щеше да откара него и Дръмънд обратно в града.

Спомняйки си музикалния тембър на гласа на Ирен Адлер, детективът изненада Дръмънд със силен вик:

— Тръгвай, кочияш!

Рано сутринта в петък, двайсет и осми април, Хенри Адамс и Хенри Джеймс пътуваха заедно към главната железопътна гара, за да посрещнат „специалния влак“, който Хенри Кабът Лодж беше приготвил за тях.

Пътуването беше кратко, но Адамс го използва, за да проведе разговор, който очевидно смяташе за важен.

— Хари — каза той, навеждайки се напред към пълничкия писател, — трябва да ти кажа — преди да се срещнем с останалите — колко важно бе за мен гостуването ти през последните две седмици.

Сивите очи на Джеймс проблеснаха бдително.

— За мен също, Хенри. Ценя силно гостоприемството ти и среднощните ни разговори.

— Успя ли да поработиш върху пиесата си?

Джеймс се усмихна печално.

— Донякъде. След това я пренаписах. После я пренаписах отново. След това изхвърлих всичко. Но започнах да разширявам един разказ, който написах неотдавна — кратка история за един обеднял частен учител, който обича повереното му дете повече, отколкото безразличните му родители.

— Звучи ми твърде реално — каза Адамс.

Джеймс леко махна с ръка.

— Ще видим.

— Благодаря ти, че ми позволи да говоря свободно за Клоувър — за живота ѝ, както и за смъртта ѝ — след всичките ми години, прекарани в мълчание — рече Адамс. — Винаги ще съм ти признателен за това.

Очите на Джеймс като че ли се навлажниха.

— Честта и благодарността са изцяло мои, приятелю. Уверявам те.

Внезапно Адамс се усмихна.

— Помниш ли какво каза на Клоувър през осемдесет и втора в последното си писмо, преди да отплаваш? Защо изпрати точно на нея своето „последно американско писмо“?

— Казах, че смятам Клоувър за въплъщение на родната ѝ страна — рече Джеймс.

— А помниш ли как реагира тя пред мен, когато го прочете? Споделих го в писмото си до теб преди толкова много години.

— Клоувър ти е казала — отвърна Хенри Джеймс, — че това е „най-двусмисленият комплимент“, мисля, че това бяха точните ѝ думи, че я е оставил в недоумение и, този път съм сигурен, че помня точно, „Нима наистина съм толкова вулгарна, скучна и непоносима?“.