Дан Симънс - Петата купа

Най-накрая Лодж ги предупреди да внимават, когато се намират на дългата една миля крайбрежна улица, наречена Мидуей Плезънс. Бърнам беше казал на Хенри Кабът, че всеки и всичко вече е на място си с изключение на… Лодж не използва думата, употребена от Бърнам… проклетото Колело на Ферис, което щеше да бъде завършено през юни. Междувременно Мидуей предлагаше посещение в напълно завършените Алжирско и Тунизийско село, където можеха да опитат екзотична храна или да гледат още по-екзотичните жонгльори и танцуващи момичета; Плъзгащата се железница на Бар — задвижвано от вода пътуване, което гарантираше викове и писъци от задоволство по цялата дължина на Мидуей; Електрическият театър на Бернските Алпи, където посетителите в двестаместната диорама поемаха на студено (благодарение на електрическото охлаждане) пътуване през повече от триста мили симулирани Алпийски върхове.

Имаше и един вързан балон, който Лодж не препоръчваше на дамите, както и Китайско село, Дахомейско село, Турско село и Германско село, всичките населени със стотици подходящо облечени местни. За онези, които търсеха културни развлечения на Мидуей Плезънс, съществуваше Зоологическата арена на Хагенбек, която бе разположена удобно до Унгарския концертен павилион, където цигански групи щяха да свирят и да танцуват в национални носии. Наблизо се намираха и Виенската концертна зала, и кафене.

Имаше и напълно автентична Улица в Кайро — заедно с местните египтяни, облечени в роби, които водеха своите кучета, змии и маймуни — както и огромна сграда с вулкана Килауеа за онези, които търсеха силни усещания. През тези съботни и неделни вечери Белият град щеше да бъде осветяван само от газените лампи и пълната луна, но Лодж обеща, че след като президентът Кливланд завърти магическия ключ в понеделник, първи май, Белият град и удължената Мидуей Плезънс щяха да се превърнат в най-ярко и драматично осветеното място на планетата.

Всички, които носеха тъмните си костюми и рокли почти за последен път, преди в понеделник да настъпи моментът за летните ленени облекла, се качиха в очакващите ги парни лодки и отплаваха към брега. Когато стигнаха до пристана, Шерлок Холмс ги напусна; той имаше уредени срещи е полковник Райс, агент Дръмънд и началника на чикагската полиция Робърт Маклафри.

Хенри Джеймс реши да остане на борда на „Албатрос“ — езерото Мичиган беше толкова спокойно, че голямата яхта почти не помръдваше — и да подремне в обзаведената си с махагонови мебели, коприна и кадифе каюта.

Събуди се по някое време след смрачаване и установи, че на яхтата няма никого, освен неколцината членове на екипажа. Сигурно всички се забавляваха някъде на брега.

Приготвиха му лодка и човек, който да я кара. Когато Джеймс се приближи до стълбичката, за да слезе в нея, човекът на руля го попита:

— В Белия град ли да ви отведа, сър?

— Не — отвърна Джеймс, а сърцето му биеше толкова ускорено, че му беше трудно да си поеме дъх. — Откарайте ме на главния пристан на Чикаго.

Беше решил, че той, Хенри Джеймс, ще проследи неуловимия професор Мориарти. През часовете на безсънната му „дрямка“ този следобед на борда на яхтата на Дон Камерън Джеймс беше успял да убеди себе си, че Мориарти и неговите сътрудници на гарата не бяха търсили него . Холмс или някой друг, може би, но не и него. Какво значеше той за Мориарти или Мориарти за него?

Не, убеждаваше се той, това, че беше забелязал злия професор на железопътната гара, беше просто съвпадение. Джеймс отново вярваше в анонимността си — поне що се отнасяше до това, че не е мишена нито на младия Адлер, нито на тъмния му господар Мориарти.

След като нареди на кормчията да го чака на градския пристан, независимо от това колко късно щеше да се върне, Джеймс тръгна с трамвай към тъмното сърце на Чикаго и оттам се прехвърли на един от естакадните влакове.

Не си беше подготвил предварително някакъв план и, разбира се, не носеше оръжие — самата мисъл да търси Мориарти в нощното Чикаго му се струваше странно вълнуваща. Онова, което му носеше успокоение, бе, че вероятността пътищата им да се пресекат отново по чиста случайност бе толкова малка, че по-скоро беше нещо, което можеше да се случи само в някой зле написан сензационен роман.

Транзитната система от естакадни влакове на Чикаго — наричана в онези години още и „Ел“ — беше влязла в действие едва предишната година, през 1892. Първите вагони представляваха дървени фургони, открити за природните стихии от всички страни, но сега — докато Джеймс пътуваше през нощта по естакадата над Лейк Стрийт — вагоните бяха затворени. На първата спирка Джеймс си беше взел една карта на транзитната система и тя ясно показваше, че с изключение на Чикаго и естакадната линия Саут Сайд, която сега се простираше на юг чак до Шейсет и трета улица и Стоуни Айлънд Авеню, където се намираше входът за Колумбовото изложение, всички останали терминали се намираха в периферията на градския център на Чикаго, което според Джеймс беше изключително неудобно.