Джеймс поклати глава съчувствено.
Трамваят спря в една тъмна част на града и шофьорът и кондукторът слязоха, за да го обърнат. Това очевидно беше краят на линията.
Джеймс реши да слезе, за да се поразтъпче.
— Нали не смятате да слизате тук? — попита платеният читател.
— Само за секунда — отвърна Джеймс.
Но щом се озова в задушния нощен въздух, той зърна под единствената работеща улична лампа на половин пресечка от него проблясък на плешиво теме, мерна редингота и старомодната висока яка и движението на бледите, дълги пръсти на удушвач, преди тъмнината да погълне мъжа.
Забравил за трамвая, Джеймс бързо закрачи след привидението.
* * *
Отвъд онази последна мъждукаща улична лампа следваше не само пълен мрак, но и внезапно свършваха жилищните сгради и колибите, които ограждаха улицата от две страни. Сякаш Джеймс беше последвал професор Мориарти извън Чикаго и сега двамата заедно вървяха из прерията.
След това усети миризмата. Миризмата и усещането за стотици, ако не хиляди масивни, но невидими животински копита, вонята и атавистичната увереност, че от тъмното го гледат безброй невидими очи. Улицата свършваше с Т-образно кръстовище и право напред, през задушаващата миризма, Джеймс успя да различи огромна, тъмна, помръдваща маса от живи, дишащи, вторачени и отделящи секрети организми. Добитък.
Беше стигнал до кланиците на Чикаго. Нито една улична лампа или осветен прозорец не прорязваха тъмнината. Някъде далеч зад претъпканите обори се виждаше някоя друга газена лампа, но те бяха твърде далеч, за да може светлината да достигне до него. Джеймс съзря някакви странно проблясващи рога в далечината.
Писателят избра да завие наляво и да тръгне смело в тъмнината в тази посока.
* * *
Отне му минута или две, за да осъзнае, че тук няма тротоар и че не усеща под краката си павирана улица. Само чакъл и пръст. Поне не беше от онази кал, за която бе сигурен, че изпълва оборите от дясната му страна. Чуваше джвакането на копитата в калта, когато спящият добитък се преместваше на пресекулки или някой се опитваше да си пробие път през масата животни към хранилките.
Освен това осъзна, че се чувства… по-различно. Апатията и гневът, които го бяха обзели през деня, се бяха стопили с началото на самоувереното му издирване на Мориарти през кварталите на Чикаго. Откакто се беше озовал сред наблъсканите складове и огромните обори, той не беше зървал плешивата глава и дългите бели пръсти, но той не бе очаквал наистина да открие ръководителя на престъпния свят, а още по-малко пък да се изправи лице в лице с него.
Хенри Джеймс имаше усещането, че се намира някъде извън себе си, над себе си и се наблюдава отгоре (тук, където беше толкова тъмно, че не можеше да различи дори стрелките на часовника си, без да запали клечка кибрит). Преди тази нощ той се беше борил да стане драматург; сега бе едновременно актьор и публика, наблюдаваше сам себе си как играе . Не „изнася представление“, а играе, като да извършва физическо и целенасочено (понякога и опасно) действие. „Ако така се чувстват героите в сензационните романчета… на мен ми харесва“ — помисли си Джеймс.
В този момент му беше трудно да повярва, че преди малко повече от месец и половина беше готов да се удави в Сена. За какво? Заради спадащите продажби на книгите му?
Джеймс едва не се изсмя на глас, докато крачеше в нощта. Макар да имаше безброй причини да не харесва Шерлок Холмс, той осъзнаваше, че детективът — истински или измислен — се бе оказал негов спасител. Тази странна нощ в този странен град Джеймс се чувстваше по-млад, по-силен — по-жив — от всякога, или поне за пръв път от детството си. И дълбоко в себе си подозираше, че животът и енергията, които беше чувствал като момче, бяха просто неговото лунно отражение на слънчевата светлина на дивата енергия и духа на по-големия му брат Уилям.
Решителни действия. Тези думи отекваха в съзнанието на Джеймс. Не просто свързани с ежедневния живот, но и с опасностите и драматичните събития извън всякакъв живот, който той някога е можел да си представи, камо ли да изживее. За пръв път разбираше защо брат му Уилки, получил ужасяващи наранявания, видял ужасни неща — главата на единия от двамата мъже, които бяха изнесли Уилки на носилка от бойното поле след нощната битка при форт Уогнър, беше пръсната на парчета, обсипвайки лежащия върху падналата носилка Уилки с парчета мозък и черепни кости — се беше върнал отново на война, макар да бе успял едва отчасти да се възстанови. Както и брат му Боб, след като бе изгубил половината си полк в друга битка.
Читать дальше