При първото им посещение в града, Холмс му беше казал, че причината за това е щатски закон, който изисква одобрението от собствениците на бизнеси и сгради, намиращи се на централните улици, преди да се построят линии над съответната улица.
Джеймс знаеше, че пътува на юг, но нямаше никакво намерение да изминава целия път до спирката Джаксън Парк при Панаира. Холмс и останалите гости на Камерън може би все още бяха там. Както, разбира се, и Мориарти. Но Джеймс предпочете да остане в самия Чикаго — Черния град, както вече мислеше за него — където да проведе среднощното си търсене.
Той слезе от влака няколко пресечки преди гарата на Шейсет и трета улица, която щеше да го отведе право до Панаира, и още със слизането премина в бърз ход.
Вече беше изминал няколко пресечки в зле осветената част от града, когато осъзна три неща: първо, че тук няма улични лампи, но улиците са пълни с хора; второ, че има безбожно много барове и танцувални зали, които изпълваха нощта с буйна музика; и трето, че неговото беше единственото бяло лице за цялото разстояние, което бе изминал от „Ел“ платформата.
Осъзнавайки (с известна тревога), че по погрешка е слязъл от естакадния влак в южния край на негърската част от града — беше чул веднъж Холмс да я нарича „Ебънивил“ — Джеймс бързо се обърна, за да се върне на платформата, но се усети, че беше взел няколко завоя, без да обръща внимание накъде върви. Нито една железопътна релса не се виждаше над пресичащите се улици, по които той вече почти подтичваше.
Внезапно един негър, облечен с лъскав раиран костюм, изумително ярка вратовръзка и модерна сламена шапка, изскочи пред него и спря устрема му.
— Изгубихте ли се, сър? — попита негърът. — Мога ли да ви помогна?
Джеймс отстъпи три крачки назад, но успя да отговори:
— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете как да стигна до „Ел“ платформата, която ще ме качи обратно на влака за Лейк Сайд?
Негърът се усмихна, разкривайки идеално бели зъби на най-тъмната кожа, която Джеймс беше виждал някога, и каза:
— Разбира се, сър. — Мъжът посочи пътя, откъдето беше пристигнал Джеймс. — Върнете се три пресечки по тази улица, след това наляво по Четирийсет и осма улица, а оттам е само една пресечка и половина до „Ел“ платформата.
— Благодаря ви — каза Джеймс и едва не му се поклони от облекчение. Но когато тръгна обратно по пътя, по който току-що беше дошъл — тротоарите бяха пълни с цветнокожи хора, които като че ли празнуваха нещо — той не можа да устои и погледна през рамо, за да провери дали благодетелят му не го беше последвал поради някакви свои тъмни причини.
Мъжът със сламената шапка стоеше на мястото, където бе разговарял с Джеймс, вече на половин пресечка от него, и отвърна на погледа му с белозъбата си усмивка, повдигайки приятелски шапката си за поздрав.
„Това проява на нахалство ли беше?“ — зачуди се Джеймс и веднага се засрами от себе си.
Но истината бе, че макар Хенри Джеймс да се считаше за един от най-космополитните мъже в света (особено сред американците), чувстващ се като у дома си навсякъде по улиците на Лондон, Париж, Флоренция, Венеция, Рим, Цюрих, Люцерн или Берлин, той просто не беше имал достатъчно контакти с негри, освен в ролята им на служители в американските хотели.
Но скоро след това се озова на „Ел“ платформата, влакът пристигна след няколко минути и той отново пое на север.
* * *
През следващите около деветдесет минути Джеймс измина до края естакадните линии, но след това се наложи да вземе късния трамвай до райони като Дъглас Парк, Гарфийлд Парк, Хумболд Парк и Лоугън Скуеър (въпреки че в ситния си шрифт картата на транзитната система се хвалеше, че след година-две ще бъде отворена и Източно-западната естакадна линия).
Джеймс нямаше нищо против прехвърлянията. Така или иначе, трамваите бяха по-удобни.
А в няколкото квартала, които имаха достатъчно улично осветление — и бели хора по тротоарите и в екипажите — Джеймс прекоси пеша няколко пресечки, винаги нащрек за лъскавото, плешиво теме на Мориарти и ужасяващия му втренчен поглед.
В един от тези западни работнически райони Джеймс осъзна, че не беше ял нищо след лекия обяд по-рано през деня. Беше станало доста късно и някои кафенета вече затваряха, но други точно сега отваряха и няколко вече бяха препълнени. Ала това си беше работническа клиентела, с платнени кепета — които мъжете не сваляха дори по време на вечеря — с панталони от рипсено кадифе или молескин и огромни ботуши. По тези места се виждаха и някои жени, но ако се съди по излишъка от руж и грим, в комбинация с нарочния неглижиран вид, Джеймс предположи, че това са жени за развлечения.
Читать дальше