Дан Симънс - Петата купа

Той реши да вечеря след като се прибере на яхтата. Засега щеше да хване следващия трамвай, отиващ отново на запад.

Джеймс скоро осъзна, че в тези влакове и трамваи се крие загадка, която нямаше нищо общо с Шерлок Холмс, Лукан Адлер или мишената му за тази вечер, професор Мориарти. След като се вози в повече от две дузини празни влакови вагони и трамваи, той видя поне десетина различни мъже, които четяха една и съща книга.

Всичките бяха облечени с вълнени костюми, които не им бяха по мярка, носеха стари, но лъснати обувки, неколцина имаха сламени шапки (но не толкова чисти и добре изглеждащи като на онзи негър, с когото беше разговарял няколко часа по-рано) и всеки мъж държеше книгата си близо до лицето, сякаш бе късоглед. Някои от тях обаче носеха очила. А най-загадъчното за Джеймс беше, че по време на пътуванията му, които продължаваха по няколко спирки, никой от четящите мъже не отгръщаше нито една страница.

Те като че ли просто държаха книгата отворена пред своите изпълнени с досада (и понякога затворени) очи. Онова, което най-силно безпокоеше Джеймс, бе, че всички държаха една и съща книга .

Заглавието ѝ беше „Маги: момиче от улицата“, изработката ѝ бе достатъчно груба — за професионалния поглед на Джеймс — за да е самиздат, а името на автора беше Джонстън Смит.

Накрая, когато приближиха последната спирка от линията на трамвая, на който се возеше Джеймс, той се осмели да седне на празната седалка срещу един „четящ мъж“ и шумно се прокашля. Мъжът не свали книгата.

— Моля да ме извините — каза най-накрая Джеймс; мъжът се сепна — очевидно беше задрямал — и свали книгата.

— Забелязах, че доста джентълмени в обществения транспорт са си избрали за вечерно четиво точно книгата, която държите — рече Джеймс, — и се надявам да не ме сметнете за твърде нахален, ако ви попитам защо е толкова популярна в Чикаго.

Мъжът се усмихна широко, разкривайки пожълтелите си от никотина зъби, сред които се забелязваха липси — намек, че дебелият му и очевидно неудобен костюм може да му е единственият .

— Чаках някой да ме попита — рече той. — Честно казано, не съм прочел и една дума от тази идиотска книга. Един човек ми плати — на мен и на още двайсетина мъже — просто да се возя из влаковете и трамваите след седем часа сутринта, докато движението им не спре в един през нощта. Според мен той си мисли, че ако хората ни видят да четем книгата му, ще хукнат да си купят и те. Проблемът е, че единствените хора, които видях да я четат, бяха другите, на които онзи плати.

— От колко време вие и останалите… ъъъ… читатели се занимавате с това? — попита Джеймс.

— Вече три седмици и никой не ни попита за книгата. Докато не се появихте вие всъщност. Но си мисля, че парите на нашия човек свършват. Боя се, че по това време следващата седмица ще трябва да си потърся нормална работа.

— Авторът, господин Джонстън Смит, ли ви плаща за тази… реклама? — попита Джеймс.

— Може и да е авторът, но името му не е нито Джонстън, нито Смит. Той е един младолик човечец, не повече от двайсет и една или двайсет и две годишен, с обувки, които са по-износени от нашите… и истинското му име е Стивън Крейн.

— Е, това е един доста интересен начин да рекламираш книгата си — каза Джеймс, чудейки се дали подобна реклама би могла да му свърши работа за в бъдеще в далеч по-образованите тълпи в Лондон. Но, не… лондонските литературни тълпи не използваха обществения транспорт, с изключение на железопътните вагони, а никой британец, мъж или жена, не би заговорил непознат във влака. Това просто не се правеше.

— Знаете ли — рече мъжът с книгата, която сега лежеше затворена в скута му, — прочел съм някоя и друга книга през живота си, и тази „Маги“ дори не е истинска книга.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — отвърна мъжът, — че е дълга само четирийсет страници, и то с тези големи бели полета от двете страни, и сума ти празни страници в началото и в края.

— Разказ, издаден като книга — произнесе замислено Джеймс.

Мъжът сви рамене.

— Знам само, че ми остава още само един час, преди трамваите да спрат да се движат, и мога да се прибера да се наспя. Ръцете ме болят от държането на тоя боклук пред носа ми през цялото време, но тоя тип Крейн ни проверява почти всеки ден. Всички се събрахме и споделихме опит и установихме, че ако книгата не е вдигната пред лицето и очите не са отворени, веднага ни хваща. А пък напоследък няма много работа, където човек да получава по два долара на ден само за да си седи на задника.