Дан Симънс - Петата купа

Решителни действия. Джеймс внезапно разбра защо подобни моменти бяха живот за Шерлок Холмс и защо детективът трябваше да прибягва до инжекциите с кокаин, морфин или хероин, за да издържа скучните, затъпяващи дни на ежедневието между отделните случаи.

Човекът, когото беше зърнал половин час по-рано от трамвая, може и да бе Мориарти, но по-вероятно не беше. Ала в този момент това не беше от значение за Джеймс.

Внезапно той долови някакво движение. Тъмни фигури се приближаваха към него. Отвесни форми край дървените огради на оборите. Хора.

Очите на Джеймс се бяха адаптирали достатъчно към тъмнината — по задната част на складовете, които се намираха от лявата му страна, нямаше осветени прозорци или външни фенери — така че той успя да различи фигурите на четирима мъже, носещи тояги и полицейски палки.

Джеймс се спря.

Стисна здраво бастуна си с двете си ръце и съжали, че това не е Холмсовият бастун със скритата в него сабя.

Трябваше ли да побегне? Джеймс осъзна, че го ужасява повече мисълта да бъде повален на земята, докато бяга, като някое от онези говеда, използвани в състезанията по родео, отколкото да се изправи срещу онези, които бързо се приближаваха към него в тъмното.

Четиримата нападатели — Джеймс не се самозаблуждаваше, че са нещо друго и въпросът дали работеха за Мориарти, или не беше чисто академичен и нямаше никаква връзка със ситуацията — се бяха раздалечили на известно разстояние един от друг и вече се намираха само на няколко фута от него, когато от тъмната уличка вляво се разнесе боботещ глас:

— ЕЙ, ВИЕ ТАМ! СПРЕТЕ! НЕ МЪРДАЙТЕ!

Повдигна се капакът на някакъв мощен фенер и лъчът светлина прониза улицата, осветявайки Хенри Джеймс — притиснал бастуна към гърдите си — и четиримата бандити в закърпени и мръсни дрехи. Онова, което му бе заприличало на полицейски палки, наистина се оказаха палки… с обли дръжки, лекьосани, смъртоносни.

— НА МЯСТО! — излая отново Божият глас. Джеймс вече се беше подчинил и не помръдваше от мястото си, но четиримата нападатели се раздвижиха; двама се прехвърлиха през оградата на обора, за да се изгубят в тъмната маса от животни, а другите двама се затичаха към тъмната уличка, от която се бяха появили.

Лъчът светлина отново се отмести към присвилия очи Джеймс и фигурата с гръмотевичния Божи глас се приближи. След това лъчът се насочи към земята.

Чикагски полицай. Не някой от лъскавите Колумбови гвардейци на Бърнам от Панаира, а истински чикагски полицай. Джеймс огледа двойната редица месингови копчета, меката шапка, голямата звезда, закачена на гърдите на едрия мъж, присвитите очи и разкошните мустаци.

Писателят изпита известно облекчение при вида на полицая, но не се уплаши. Изобщо не беше изпитал страх дори когато четиримата бандити се бяха приближили към него. Не разбираше това. Не можеше да разбере и себе си в момента.

Нямаше никакво значение. Той осъзна, че се усмихва глупаво на полицая. Стегна се и се опита да си придаде спокоен вид.

Лъчът на фенера се разходи по тялото му, от меките, скъпи черни италиански обувки и прашните гети до скъпото му палто, жилетката, яката, вратовръзката и забодената на нея игла.

— Какво правите тук при складовете, сър? — попита полицаят с вече човешки глас. — Тези мъже щяха да ви отнемат всичко… включително и живота, сър.

Джеймс потисна странния импулс да се ухили на този възхитителен полицай с възхитителния му ирландски акцент и възхитителен мустак, и дори на възхитителната му къса черна дървена палка.

Той се опита да му отговори, но от устата на майстора на съвременното безкрайно изречение успяха да излязат само откъслечни фрагменти от фрази:

— Аз бях… исках… да видя Чикаго… слязох от естакадния влак… после трамваите… слязох да се разходя… и внезапно се появи… тъмнина.

Полицаят осъзна, че си има работа с идиот, и заговори с нисък, успокояващ, учителски глас:

— Да, сър. Но това… не е място… за вас… сър.

Джеймс кимна утвърдително и за свой ужас осъзна, че този път вече се хили. Не изпитваше никакъв страх.

— Къде сте отседнали, сър?

Трябваха му няколко секунди, за да осмисли въпроса на полицая.

— О, до… не, този път не до „Грейт Нортърн“… не… на яхтата… на Камерън… сенатор Дон Камерън.

Полицаят го изгледа с присвити очи. Джеймс осъзна, че ирландецът е доста красив, с изключение на носа му, който приличаше на разплескан червен картоф. Той се ухапа по вътрешната страна на бузата, за да не се разсмее.