Дан Симънс - Петата купа

Холмс го поведе през тълпата по грациозните рампи към мястото, където табелите обявяваха, че влакът за Чикаго ще потегли след петнайсет минути.

— Ей ви де сте, гусин ’Олмс, гусин Джеймс, сър — пропя нечий глас с непогрешим кокни акцент.

Джеймс се сепна при вида на ниския, слаб като фиданка младеж, чиято общителна усмивка разкриваше местата, където зъбите му бяха пораснали само за да бъдат избити. Момчето очевидно принадлежеше на онази групичка, известна в Лондон като „деца на улицата“ още от времето на Чарлс Дикенс. И въпреки това то беше облечено добре в пролетен английски костюм от туид, с ушити по поръчка сако и жилетка, удобни къси панталони и качествени вълнени чорапи до коленете, и лъснати хубави лондонски обувки. Дори шапката, която той свали, докато показваше на Холмс и Джеймс количката, напълнена с багажа им, беше нова и очевидно ушита в Шотландия.

— Дай билетите на служителя, който се намира през два вагона по-нататък, и той ще уреди да ни натоварят багажа — упъти го Холмс. — Донеси в нашето купе куфара на господин Джеймс — на него са изписани инициалите му — заедно с моето куфарче и малката жълто-кафява чанта.

— Както кажеш, шефе — отвърна момчето и се гмурна в гъстата тълпа, теглейки количката след себе си.

— Вярвате ли на това странно дете? — попита Джеймс.

Холмс го погледна със загадъчна крива усмивка.

— Повече, отколкото можете да си представите, Джеймс — отвърна тихо той. — Повече, отколкото можете да си представите.

Детективът отиде до една близка сергия, за да си купи вестници и списания, така че когато момчето се върна, те още не се бяха качили на влака. То подаде куфара на Джеймс и двете износени пътни чанти на Холмс, заедно с две багажни квитанции. После се вторачи в писателя с поглед, който не можеше да се определи точно като нагъл, но му липсваше съответната почтителност.

— Радвам се да ви видя отново, господин Джеймс — каза момчето. Джеймс чу „гусин Джеймс“ и беше почти сигурен, че може да изреди имената на улиците около църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“, където този млад кокни си беше изкарвал хляба.

Писателят се замисли за всички носачи и куриери, с които си бяха имали работа по време на това пътуване, но нито един от тях не приличаше на това странно облечено момче — и той беше сигурен, че преди това пътуване никога не го бе виждал — затова рече студено:

— Мисля, че никога не сме се срещали, млади човече.

Отново онази широка, общителна, беззъба усмивка.

— Но вие ме видяхте и аз ви видях, че ме виждате, сър.

Джеймс се усмихна и поклати глава.

— Не мисля.

Перонът постепенно се изпразваше, тъй като повечето пътници в първа класа вече се бяха качили в купетата си. Джеймс и момчето стояха на разстояние десетина или дванайсет фута един от друг; внезапно младежът се устреми към писателя — толкова бързо и с увереност, граничеща с агресия, че Джеймс инстинктивно сграбчи бастуна си с две ръце — но момчето се спря на крачка пред него, вдигна ръцете си във въздуха, сякаш възхваляваше нещо, и със зашеметяваща бързина направи две премятания назад, преди да подскочи и да направи салто във въздуха, изпъвайки тялото си почти успоредно на перона за части от секундата, преди Холмс да сграбчи изпънатите му крака — които се увиха около кръста му — и да задържи момчето в хоризонтално положение със силните си ръце.

След това Холмс нададе вик, какъвто издаваха жонгльорите, момчето допря длани и изпъна ръцете си напред, сякаш се канеше да се гмурне във вода, а не в бетонната платформа или железопътните релси, и с почти нечовешка сила Холмс сграбчи хълбоците на вцепененото момче и го издигна на височина на раменете си; нададе нов вик — Джеймс осъзна, че така акробатите общуват помежду си — и подхвърли момчето над платформата, завъртайки го във въздуха, улови го за глезените и го задържа изправено, като допрените му длани почти докосваха тавана. После Холмс приклекна на едно коляно и момчето използва коляното му като трамплин, за да се оттласне във въздуха, да се превърти и да се приземи леко пред Джеймс, без да сваля вдигнатите над главата си ръце.

Това движение събуди спомените на Джеймс.

— Мили боже… вие двамата… скоковете от комина на покрива на Камерънови… — ахна той.

Усмивка пробяга по устните на Холмс.

— Вие имахте оранжева коса, която напомняше на прическата на индианец мохоук — посочи го обвиняващо Джеймс. — А ти имаше щръкнала зелена коса — рече той на момчето.