Дан Симънс - Петата купа

Госпожа Гадис поклати глава, вдигна ръка, за да му попречи, и се накани да каже не , когато Холмс ѝ подаде банкнота от двайсет долара и я пусна във въздуха, за да я принуда да я сграбчи. Това я накара да се откаже да казва каквото и да било.

— Учителите са най-недооценените и най-неовъзмездени хора от всичките ни професионални класи — рече бързо Холмс, пренебрегвайки неохотните опити на госпожа Гадис да му върне банкнотата. Докосна с пръст цилиндъра си и заслиза по стъпалата. Джеймс кимна и се усмихна насила на жената, преда да го последва.

Докато пътуваха обратно към Норт Стейшън, Джеймс поиска да види адреса, който пенсионираната учителка беше дала на Холмс. Веднага се досети, че се намира съвсем близо до Дюпон Съркъл във Вашингтон, ако не и точно там.

— Значи все пак изобщо не е напускала Вашингтон — промърмори писателят. — Сигурен съм, че през всичките тези години Хенри Адамс и Джон Хей са вярвали, че е извън града.

— Всъщност Адамс ми даде адреса в Бийкън Хил — рече Холмс. — И през всичките тези години е отговаряла оттам. Очевидно Ирен Адлер е изпращала писмото от Вашингтон, като е прилагала и плик, надписан с адреса в Бийкън Хил, а госпожа Гадис го е препращала от Бостън. Срещу пет долара месечно, които са ѝ помагали за наема.

— Сигурен ли сте, че Ребека Лорн и Ирен Адлер са… били… една и съща личност? — попита Джеймс.

— Абсолютно. Дори да съм имал някакви съмнения, те изчезнаха след въпроса за удостоверяване на самоличността ми, който беше свързан с последните ѝ думи към мен в онази нощ в Лондон — мисля, че Уотсън описа този случай под заглавие „Скандал в Бохемия“, нелепо заглавие, защото той смяташе, че е редно да скрие самоличността на английска кралска персона.

— Изненадан съм, че приятелят ви Уотсън не е накарал краля да побегне, преследван от мечка — рече Джеймс.

Холмс го изгледа безизразно за няколко секунди, след което избухна в силен, почти грачещ смях, какъвто Джеймс беше чувал само няколко пъти. Резките лаещи звуци, които при Холмс минаваха за смях, винаги стряскаха писателя.

— Както и да е, това, мисля, беше първият му опит да представи някой от моите случаи… първият разказ с главен герой Шерлок Холмс , бих казал… който се появи в „Странд“.

Джеймс беше прочел разказа предишната седмица. Той беше включен в сборника на Клара Хей с истории за Шерлок Холмс. Или може би истории на Артър Конан Дойл… Джеймс не беше сигурен кое отговаряше повече на действителността, ако изобщо съществуваше такава.

— Винаги съм подозирал, че Ирен Адлер е останала във Вашингтон — каза Шерлок Холмс.

— Защо?

Холмс напомни на Джеймс за букета бели виолетки, които като по магия се появяваха всеки шести декември на гроба на Клоувър Адамс.

— Но вие не бързате да се върнете във Вашингтон и да се изправите срещу нея — установи Джеймс. Двамата приближаваха Норт Юниън Стейшън, която се намираше в западните покрайнини на Бостън.

— Не — отвърна Холмс. — Имаме билети за Чикаго и там ни чака много работа. Освен това адресът до Дюпон Съркъл не е истинският адрес на Ирен Адлер. Това е просто поредната задънена улица… със смъртоносен край.

Джеймс кимна и махна с ръка, отхвърляйки вече обсъдената тема настрани.

— Сега вече мога ли да ви разкажа за онова, което открих във Вашингтон миналата събота? — попита той. — Уверявам ви, че е изключително важно.

— Вече стигнахме до гарата и тук трябва да се срещнем с един човек — каза Холмс. — Защо не ми го разкажете, след като се настаним в първа класа? Ще бъдем само тримата.

— Тримата? — повтори Джеймс.

Според Хенри Джеймс с построяването на новата Северна железопътна гара Бостън беше отпразнувал настъпването на новата епоха. Архитектурата ѝ беше внушителна и в проектирането ѝ бе вложен много здрав разум: вместо да чакат отвън на студа и влагата под гигантски заслон, както беше в големите и малките лондонски гари, тук пътниците се спускаха по рампа във вътрешността на широката сграда и влакът пристигаше да ги вземе от долното топло и добре проветрено ниво.

Когато пристигнаха, Джеймс беше казал: „Трябва да си прибера багажа, за да го кача на влака“, но Холмс бе грабнал багажните квитанции от ръцете му с думите „Ще намеря някой експерт по въпроса, който да го направи вместо нас“, след което изчезна за миг в тълпата.

— Сигурен ли сте… — започна Джеймс. Най-големият му кошмар беше как пътническият му сандък или нещо друго от багажа му, включително чантата, която беше пълна с чернови на разказите му и дългите, три пъти пренаписвани ръкописи на настоящи и бъдещи пиеси, изчезват по време на някое от американските му железопътни приключения. Колко по-щастлив щеше да бъде, осъзна той, ако заедно с багажа си вече се намираше на борда на хубавия кораб „Веселие“ далеч от брега.