Дан Симънс - Петата купа

След като приключи със своето изкопаване и запълване, Хенри се изправи — чувствайки внезапна болка във вечно наболяващия го гръб — и изтупа панталоните си. Осъзна, че трябва да произнесе някоя кратка молитва, но сега в ума и сърцето му нямаше място за молитви. Той се беше сбогувал с Алис — тя бе единственият член на семейството им, на чието продължително и болезнено умиране бе присъствал. Погледна за последен път към урната, изпълнявайки нещо като церемония.

Когато седна във файтона, който го чакаше край гробището, Джеймс знаеше, че трябва да реши какво да прави. Единственото разумно нещо беше да хване влака за Ню Йорк, за който си бе взел билет за първа класа и който потегляше от гарата в Бостън след един час. Беше се разбрал с германската параходна компания да се качи на борда на „Веселие“ с целия си багаж още същата вечер, веднага щом пристигнеше в Ню Йорк. Щеше да получи отлична вечеря и да се наспи добре в каютата си първа класа на борда на елегантния лайнер, и „Веселие“ щеше да потегли за Саутхемптън (после с влака до Лондон, после у дома!) на сутринта. Джеймс дори нямаше да се облече и да излезе на палубата, за да наблюдава отплаването, защото никой нямаше да го изпраща; той просто щеше да спи до късно и да закуси в каютата си.

Но проблемът беше проклетата телеграма от Холмс — в която детективът му нареждаше да се срещнат на Бийкън Хил този следобед, след като влакът му отдавна щеше да е отпътувал. Холмс арогантно го разхождаше насам-натам, сякаш Джеймс беше пионка със собствен разум — но най-важното бе, че Джеймс трябваше да разкаже на Холмс за професор Мориарти и поразителната среща на бандитите и анархистите, която беше наблюдавал с риск за живота си. Това определено не беше нещо, което да може да опише в писмо, камо ли в телеграма.

И така, скоро трябваше да вземе решение. Кочияшът на файтона започваше да показва признаци на раздразнение, същото се отнасяше и до коня му.

Логиката му подсказваше, че изборът му беше само един. Да се махне от този кошмар. Да отиде на гарата, да се качи на влака за Ню Йорк, да се качи заедно с багажа си на кораба и да се настани в каютата си на борда на „Веселие“. Здравият разум и логиката му подсказваха, че е време Джеймс да се върне в апартамента си в „Де Вер Гардънс“ и да започне да работи върху пиесата, която щеше да му донесе цяло състояние.

— Кочияш — извика той. — Към централната гара. И по-бързо.

Холмс показно погледна часовника си, когато файтонът — приближаващ се почти в галоп — спря и от него слезе зачервеният Хенри Джеймс.

— Закъсняхте с почти осем минути, Джеймс — каза Холмс. — Вече си мислех да се откажа от вас и да се залавям за работа.

Джеймс беше платил на кочияша и сега лицето му пламна още повече.

— Не смейте да ми опявате, че съм закъснял за тази среща! Първо, вие ме обидихте в публична телеграма, като ми казахте да дойда, ако е удобно и дори да не е удобно . Това може и да е бил неуспешен опит за шега, господин Холмс, но не е нещо, което един джентълмен би направил при комуникациите чрез публични телеграми с друг джентълмен. Що се отнася до времето… първо на първо, вие много добре си спомняте, че изгубих своя ценен часовник, докато ме влачехте посред нощ из гробището Рок Крийк и разни други места, за които е по-добре да не споменавам, така че се налага да разчитам на обществените уреди за измерване на времето, които в Америка са прословути с неточността си. И накрая, трябваше да отида бързо до централната гара на Бостън, за да си взема багажа и да го прекарам през голямото улично движение до тази нова Северна Юнион Стейшън, която всъщност изобщо не се намира на север, а далеч на запад от градския център. После трябваше да прибера багажа си на гардероб в новата гара, която е дяволски претъпкана с народ по това време на деня, а след това и да се преборя с бостънчани, които, по скалата на Дарвин, са само на половин крачка зад канибалите от Южния Пасифик, що се отнася до отказа им да се научат да се редят на опашка, за да си хвана файтон, който да ме докара дотук. И няма да ви казвам какви важни лични планове ми съсипахте с това…

Джеймс млъкна, защото видя широката усмивка на Холмс, която го вбеси още повече.

— Като например да пропуснете отплаването на „Веселие“ утре вечер? — попита Холмс.

— Откъде… как успяхте да разберете… къде… — започна да заеква Джеймс.