Дан Симънс - Петата купа

Холмс подаде на Джеймс малък сгъваем телескоп. Писателят го притисна към окото си, фокусира го върху купола и каза:

— Това на горната тераса на Административното здание… точно под купола… ангели ли са?

— Осем групи ангели всъщност — отвърна Холмс. — Провъзгласяващи победата на Мира, макар че лично аз намирам това за твърде оптимистично. Освен стотиците електрически крушки по горната част и купола на Административното здание, по краищата на горната тераса са монтирани онези огромни газови факли, чиято цел е нощем да осветяват златния купол.

— Мили боже — каза Джеймс, насочвайки телескопа към безчетните мраморни дворци, всеки от които беше окичен със статуи, кубета, кули, арки, антаблемани и пищно украсени фризове. — Изненадан съм, че обитателите на Чикаго не са пожелали да се преместят в Белия град, след като Изложението приключи — додаде тихо той.

— След една-две зими ще побързат да се приберат в предишните си домове, може би дори още след няколко месеца в силните чикагски дъждовни бури — рече Холмс.

Джеймс свали телескопа.

— Какво имате предвид?

— Макар тук да са вложени много стомана и желязо — казаха ми, че повече от осемнайсет тона са използвани само при Големите здания — да не забравяме и дървесината, повечето от онова, което ви изглежда като мрамор, всъщност е стаф.

— Стаф?

— Така се нарича — каза Холмс. — Очевидно това е някаква екзотична смес от гипс, цимент и коноп — или някакви други растителни влакна — която е боядисана или напръскана така, че да прилича на камък. Всичките Големи здания, повечето от павилионите и голяма част от статуите и релефите, които виждате, са направени от стаф… изключително пластичен материал в полутечна форма, доколкото разбирам. По-лек от дървото. И все пак са използвали повече от трийсет хиляди тона стаф, за да изградят повечето от конструкциите в Белия град.

— Не са го построили за постоянно? — попита Джеймс, жегнат от разочарование. Въпреки всичко бе установил, че се гордее с онова, което сънародниците му американци бяха създали за толкова кратко време.

— Не — отвърна Холмс, — макар че ако го боядисват редовно, може да издържи няколко години. Оставени на стихиите, всички тези изумителни сгради, на които се възхищавате, ще се стопят и изгният за по-малко от година, също както сватбената торта на госпожица Хавишъм.

Джеймс му върна телескопа, който Холмс сгъна и прибра в големия си външен джоб. „Колумб“ направи голям завой на изток и пое обратно към брега и Черния град. Писателят си мислеше, че никоя друга нация не е по-добра от Америка в създаването на метафори за себе си; в този случай видението на едно красиво, безопасно, мраморно бъдеще щеше да е просто един сън без мрамора, който да го поддържа.

— И така — рече Джеймс, все още разочарован, че неговата американска Венеция се беше оказала просто някакъв си марципан, — предполагам, че бъдещето на Белия град не е наш проблем.

— Не е — съгласи се Холмс. — По един или друг начин всичките ни проблеми ще бъдат решени до края на първи май.

Три дни преди пътуването на Джеймс с лодка до Белия град и в деня след като напусна приятелите си във Вашингтон, писателят стоеше на фамилния гробищен парцел в Кеймбридж. За последен път беше посещавал мястото преди малко повече от десет години, когато набързо се беше прибрал в Америка, за да бъде с умиращия си баща, но в момента, в който кракът му бе стъпил на пристанището в Бостън, той научи, че час по-рано баща му бе починал. През 1882, в навечерието на Нова година, Джеймс беше изкачил сам заснежения хълм към гроба на баща си, който само десет дни по-рано бе запълнен със замръзнала пръст. Уилям, който не беше успял да се прибере навреме от Европа, бе изпратил трогателно и лично писмо до баща си, което, също като Хенри, беше пристигнало след смъртта му. Денят беше много студен — макар зимното масачузетско небе да беше ясно — и Джеймс си спомняше както призрачния си дъх, който се кълбеше във въздуха, докато той четеше дългото писмо, така и засилващата се безчувственост на замръзналите пръсти на краката му. Дългото писмо на Уилям започваше със „Скъпи ми татко“ и продължаваше няколко страници, изпълнени с метафизични спекулации, които Хенри възприе до голяма степен като продължение на дебатите и споровете, водени десетилетия наред между Уилям и баща им. Писмото завършваше с „Лека нощ, свети татко. Ако не те видя отново — сбогом! Благословено сбогом!“. Джеймс беше сигурен, че в онзи ден не беше плакал, иначе сълзите щяха да замръзнат на бузите му.