Дан Симънс - Петата купа

— Показвам ви бъдещето — каза Холмс.

Когато корабчето беше напуснало кея в Чикаго, над бреговете на езерото се беше спуснала лека мъгла, но сега, при приближаването до Джаксън Парк, където щеше да се проведе Панаирът, мъглата се беше вдигнала и слънцето се бе появило, топлейки с лъчите си туристите и озарявайки всичко по крайбрежието като огромен прожектор, включен в небето. Джеймс знаеше, че технически погледнато, намиращият се на юг Джаксън Парк беше част от същинското Чикаго — на Шейсет и трета улица вече се виждаха няколко магазина и къщи — но крайбрежният район, където щеше да се проведе Изложението, представляваше всъщност мочурлив, песъчлив и мъртъв пресушен терен, от който не се интересуваха дори спекулантите с недвижими имоти, изтласкващи границите на Чикаго все по-навътре в прерията след удължаването на железопътната система на града на мили отвъд покрайнините на съществуващото Чикаго.

Вече почти две години любима тема на американските вестници беше историята за това как прочутите архитекти на Изтока — най-добрите в страната, избрани от царя на Изложението Даниъл Хъдсън Бърнам — с ужас установили, че под пласта черна почва на заблатените острови в Джаксън Парк строителите ще открият още нестабилни пясъчни слоеве и просмукана с вода почва. А Бърнам искал от тези прочути архитекти да построят не върху твърда земя, както са били свикнали да работят в Ню Йорк и останалите терени на изток, а върху кал — плаващи пясъци всъщност — най-големите сгради в Северна Америка (а след довършването на Колелото на Ферис през юни, и най-високите).

Файтоните пътуваха поне час от центъра на Чикаго до Панаира в Джаксън Парк; за по-кратко време се стигаше с жълтите вагони на железницата — наричани „вагони за добитъка“ от хитрите жители на Чикаго — които се движеха по специална линия, водеща директно до Джаксън Парк и вратите на Панаира. Когато спекулантите отказали да отдадат под наем или да продадат въздушното пространство над водещите на юг, към Панаира, авенюта за по-малко от сто процента печалба, директорите на железницата проектирали за постоянния поток от жълти вагони специална, издигната на колони железопътна линия над тесните улички, за които не било необходимо да се закупува въздушно пространство.

На корабчето „Колумб“ му отне около двайсет и пет минути, за да достигне до терена на Панаира в Джаксън Парк.

— Мили боже! — възкликна Джеймс.

През близо трийсетте години, прекарани в живот и пътуване зад граница, Джеймс беше видял достатъчно архитектурни чудеса, че новите сгради, с които американците толкова много се гордееха, да му изглеждат твърде малки или грозни, или твърде практични в сравнение с хилядолетната красота, на която се бе наслаждавал в Европа. Но Белият град беше нещо съвсем ново за него. В продължение на минута той просто стоеше, вкопчен в перилата, със зяпнала уста.

— Боже мой — повтори след миг с притаен дъх.

Някогашните мочурища бяха превърнати в една квадратна миля каменни улици, безброй бели сгради с невъобразими размери, извисяващи се скулптури, гигантски куполи, грациозни сводести мостове, зелени поляни, горист остров и полета с цветя.

Под дневната светлина сградите в Белия град сякаш пламтяха. Джеймс се усети, че примижава. Центърът на Чикаго беше сравнително нов — повечето сгради бяха построени след ужасния пожар през 1871 година — но сега писателят осъзна, че той е мрачен, мръсен, Черен град в сравнение с видението, което се беше разкрило пред очите му. В самото Чикаго тъмните тухлени сгради се извисяваха, за да попречат на светлината да достигне до по-ниските сгради и тротоарите. Улиците бяха дори по-мрачни, заради релсите на повдигнатата железопътна линия. С изключение на редките сгради, които гледаха към езерото Мичиган, Чикаго представляваше град на тъмнината, калта, шума и мръсотията. Джеймс знаеше, че любимият му Лондон беше също толкова мръсен — ако не и повече — но поне беше така любезен да прикрива мръсотията си в гъстите, опасни мъгли през по-голямата част от годината.

Холмс, който досега бе мълчал, внезапно влезе в ролята на екскурзовод.

— В Белия град има около четиринайсет от тези тъй наречени Големи здания. Това огромното, към което приближаваме сега, се нарича Здание на промишлеността и свободните изкуства и се простира на площ от три милиона квадратни фута. Само покривът е дълъг около триста шейсет и осем фута и е с височина двеста и шест фута — повече от тринайсет акра площ, които трябва да се боядисат. Освен Големите здания, в Белия град има още двеста павилиона, сред които са и онези, които представят всеки един от четирийсет и седемте щата в Съюза плюс всички територии.