Дан Симънс - Петата купа

— Не — рече Холмс, сгъвайки листа хартия, и го прибра отново във вътрешния си джоб. — Не мога да ви позволя да го скъсате, както направихте преди с картичката.

— Това е моя собственост! — изръмжа дребният историк.

Холмс кимна.

— Законово, да, сър. Макар да е собственост на друг човек.

— Защо ѝ е на Лизи… как успяхте… защо ви е дала точно това най-интимно писмо? Най-голямата ми глупост?

— Не ми го е дала — отвърна Холмс. — Дори не знае, че е у мен. Наложи се да го взема назаем. Когато разследването ми приключи, ще го върна на мястото, където тя го крие.

— Разследване… — изсъска презрително Адамс. — Четенето на личната кореспонденция на хората. Промъкването в будоарите посред нощ. Кражбата…

— Уверявам ви, че ще го върна през следващите няколко седмици — рече Холмс. — Госпожа Камерън няма да разбере, че съм взел писмото от скривалището. Просто трябваше да знам със сигурност какво са използвали Ребека Лорн и така нареченият Клифтън Ричардс, за да изнудват госпожа Адамс.

— Изнудват? — Гласът на Хенри Адамс прозвуча така, сякаш всеки момент щеше да започне да се смее истерично. — Тогава значи аз съм убил Клоувър Адамс. Аз съм причината, алфата и омегата за смъртта на моята мила.

— Не — отвърна Холмс. — За да реша този случай, бях длъжен да намеря и прочета това писмо, господин Адамс, но ви уверявам, че това не ми достави никакво удоволствие. В него не открих нищо лошо. Това бе просто писмо от един ужасно тъжен човек, който е бил изоставен от потъналата си в меланхолия съпруга не само през последните няколко месеца, а години наред… среднощно любовно писмо до друга жена, която той е познавал добре и на която силно се е възхищавал. Наистина е било глупава постъпка, господин Адамс, но крайно човешка и разбираемо глупава.

— Вечерта на четвърти декември отидохме у семейство Камерън — каза Адамс с разфокусиран поглед, като омагьосан. — Два дни преди Клоувър… преди смъртта ѝ. Лизи Камерън беше болна и това необичайно много смущаваше Клоувър. Тя знаеше… всички знаехме… че болестта на Лизи до голяма степен се дължи на пародийния ѝ брак с Дон. Клоувър също го приемаше зле. Онази нощ взехме Ребека Лорн с нас… помня, че беше топло, изобщо не приличаше на декември.

За да развеселим Лизи, Клоувър бе донесла един огромен букет от жълти рози „Марешал Ниел“ — които не се намират лесно през декември във Вашингтон — и двете с Ребека отнесоха розите в стаята на Лизи. Познавате ли езика на цветята, господин Холмс?

— Донякъде.

Адамс се усмихна невесело.

— На езика на цветята, който беше толкова популярен тогава, жълтите рози означаваха „Твой съм със сърце и душа“. Това предаде тя на Лизи Камерън по-малко от четирийсет и осем часа преди смъртта си.

— Предавала е посланието на вас — рече тихо Холмс.

Адамс поклати глава.

— Ако Клоувър е знаела за моето… моето безумно, импулсивно писмо до Лизи от предишния юли… това писмо… — Той посочи джоба на гърдите на Холмс. — Ако се е опитвала да разбере дали е истина… ако Ребека Лорн я е дразнела със съдържанието на това писмо или дори с вероятността за съществуването му… и ако Лизи не е отрекла…

Холмс се пресегна през бюрото и леко стисна ръката на Адамс.

— Не позволявайте на въображението си да ви подведе, господин Адамс. Познавате доброто сърце на Клоувър. Цветното ѝ послание до болната ѝ приятелка почти сигурно е представлявало точно това — израз на любов и щедрост.

Но Холмс знаеше, че онази нощ бе имало някакъв сблъсък заради писмото от Хенри Адамс. Клоувър беше попитала Лизи Камерън дали е истина… дали съществува писмото от „моя Хенри“. Болна и в лошо настроение, Лизи се беше присмяла на тази мисъл, но се беше изхитрила и да не я отрече. Дори бе подразнила Клоувър и Ребека заради това, че искат да видят „този любопитен документ“. Холмс знаеше всичко това, защото освен че бе измъкнал писмото от скривалището за писма на Лизи Камерън на дъното на чекмеджето в скрина ѝ, той беше задържал и дневника ѝ от 1885 година достатъчно дълго, за да прочете всички вписвания от първата седмица на декември. После дневникът беше върнат на мястото му — с известен риск за агента на Холмс, който се занимаваше с тези неща — но детективът запази юлското писмо заедно с още няколко писма, взети по същия незаконен начин от други домове, докато не приключат събитията през следващите седмици.

Холмс виждаше и усещаше, че Адамс е на път да се пречупи. Това бе мъжът, който, след смъртта на съпругата си, беше отпътувал за Южния Пасифик със своя приятел художник за три години и повече от трийсет хиляди мили безцелно скитане. Това беше мъжът, който бе заклел великия скулптор Сен Годен да пази тайна и след това го бе накарал да му построи онзи мавзолей за живите във вътрешността на изумителния паметник не в памет на съпругата му, а в памет на собствената му мъка.