Дан Симънс - Петата купа

Холмс кимна, сякаш можеше да си представи как ученият Хенри Адамс пребива детектива.

— Достигнах до извода кой може да е човекът, който е написал и изпращал тези картички — рече той, — но настоявам лично да разговарям с този човек, и то насаме. Подобен разговор е невъзможен в момента, но ще го проведа в първата седмица от месец май.

— С две думи — сопна му се Адамс, — вие налучквате!

— Никога не налучквам — отвърна Шерлок Холмс. Той беше опрял събраните си пръсти в брадичката си и погледът му се беше зареял някъде надалеч. Върху лицето му, което твърде често изглеждаше безстрастно, освен в случаите, когато изразяваше въодушевление или усилена мисловна дейност, сега се беше настанило сурово изражение. Тази суровост не се отнасяше до Хенри Адамс, но въпреки това историкът се чувстваше неспокоен.

— Предполагам, че не сте открили нищо друго, свързано със „загадката“ на смъртта на клетата ми съпруга… която никога не е била загадка — каза Адамс. Изречението беше прозвучало доста тромаво и Адамс, писател и редактор, се намръщи.

Холмс като че ли се беше завърнал от мястото, където го бяха отвели мислите му.

— О, напротив — рече почти безцеремонно той. — Потвърдих със сигурност, че Клоувър… госпожа Адамс… е била убита.

Адамс зяпна от изненада, но макар че успя бързо да затвори устата си и се опита да контролира изражението на лицето си, минаха поне трийсетина секунди, преди да заговори отново.

— Убита? Как? От кого? И поради каква причина?

— Очаквам да получа отговора на три от въпросите ви до две седмици — отвърна Холмс. — Що се отнася до „как“, няма никакво съмнение, че смъртта ѝ е резултат от поглъщането на арсеника във фотографския ѝ проявител. Но въпросът остава в списъка, защото все още не сме сигурни как е била погълната основата.

— Значи всъщност се оказва, че вие продължавате да гадаете — каза Адамс.

— Никога не гадая, сър.

— Имате ли дори някакви… как ги наричаха във вашите евтини детективски разкази… заподозрени?

— Знам, че убиецът е един от трима души — отвърна Холмс, — като вашето име е на трето място в списъка.

— Аз! — извика Адамс, скачайки на крака. — Как смеете да ме обиждате, непоносим… — Останал без думи, историкът посегна към бастуна си, който беше облегнат на стената зад него.

— Имали сте време, познания и достъп до отровата, а що се отнася до мотива, убийството на брачен партньор винаги е имало най-сложните, лични и неразбираеми мотиви — каза Холмс. — В този случай всички около вас знаят, че съпругата ви винаги е била подвластна на меланхолията — самата тя е писала писма до дома по време на продължителния ви меден месец в Египет и други места, в които е признала на баща си, че е твърде… „завладяна от моя стар враг, меланхолията“, както се е изразила тя, мисля… за да разговаря с вас, нейния нов съпруг, или с когото и да било друг в продължение на почти две седмици. Подобна меланхолия, която от години е засенчвала всичко, в един момент започва да изтощава съпруга и вие самият сте описвали как тя е потъвала все по-дълбоко в тази нездравословна печал през онази последна година след смъртта на баща ѝ през март осемдесет и пета.

Хенри Адамс стисна зъбите си толкова силно, че скърцането им прозвуча по-шумно от пропукването на дървата в камината. Той вдигна като тояга тежкия бастун и кокалчетата на пръстите му побеляха от силата, с която го стисна.

Холмс не помръдна, за да се защити, когато Адамс се наведе през бюрото към него с вдигнат бастун, треперещ от гняв. Собственият му бастун беше облегнат на съседния стол. Той не посегна към него, а остана спокоен на мястото си, вперил поглед в лицето на Адамс, с отпуснати спокойно в скута ръце.

Адамс хвърли бастуна на персийския килим и се срина в стола си, закрил очите си с ръка. След минутка изрече:

— Трябва да знаете, че не съм… убил… моята любима Клоувър.

— О, знам, че не сте — каза Холмс и опря лакти върху дървените облегалки за ръце на креслото, отпускайки брадичка върху сплетените си пръсти. — Но всеки компетентен полицейски офицер, а още повече компетентен и амбициозен областен прокурор, би могъл — и вероятно би успял, тъй като са ви разследвали толкова небрежно благодарение предимно на общественото ви положение и богатството ви — да ви изпрати на бесилото с благословията на съдебни заседатели с вашето положение в обществото.

Адамс отново зяпна, но този път не побърза да затвори устата си. Само погледна към Холмс през разперените си пръсти така, както дете би погледнало през пръсти към чудовището, криещо се в тъмния килер.