Дан Симънс - Петата купа

Този априлски ден бе пълна противоположност на предишното му идване. През зимата той можеше да види белотата на далечното поле отвъд река Чарлс, а сега листата блокираха по-голямата част от гледката и, докато се поклащаха под топлия априлски бриз, Джеймс успя да зърне домовете и магазините, които през 1882 година не съществуваха там.

Година по-рано, когато Уилям отиде в Италия, той поръча да му изработят мраморна урна за прахта на сестра им Алис. Хенри прочете надписа, който бе избрал Уилям:

Джеймс веднага беше разпознал цитата — от Десета песен на „Рай“ в Божествена комедия на Данте — който си бе превел грубо „и след мъченичеството и изгнанието идва спокойствието“. Стори му се подходящ за изпълнения с болка, прикован към леглото живот на Алис. Тя наистина беше приела смъртта като начин да избяга от последните десетина години от живота си, макар Джеймс да знаеше — по-добре от всички останали в семейството им — че болката и приемането на смъртта бяха, почти до самия край, преобразени от пакостливото чувство за хумор на Алис и склонността ѝ да пародира всичко. Когато Уилям уреди дневникът ѝ да бъде издаден, само за членовете на семейството и без да поиска мнението на Хенри, Джеймс беше изпаднал в шок от цитирането на имена и осмиването на различни хора. Той лично би редактирал дневника, за да избегне обидните нападки срещу живи хора (някои от които вече бяха починали), но може би по-големият му брат Уилям беше прав… може би Алис щеше да се възпротиви на редакцията.

В едната си ръка Джеймс държеше елегантната кутийка, съдържаща част от прахта на сестра му, която бе задигнал от крематориума в Англия, а в другата стискаше матката лопатка, която беше купил в железарията недалеч от старата им къща на Болтън Стрийт. Но Джеймс удържа клетвата си и нито посети вече празния им някогашен дом, нито мина покрай впечатляващата къща на Уилям и неговата Алис — Алис, съпругата и майката — която се намираше на Ървинг Стрийт 95 тук, в Кеймбридж.

Джеймс се чувстваше така, сякаш бе предал сестра си. Планът му беше съвсем почтен — един от братята (той, в случая), а не госпожица Катрин Лоринг, да разпръсне прахта на Алис на място, където сестра им е била искрено щастлива. Джеймс просто не бе успял да намери такова място — поне не такова, където щастието да не е зависело от бостънския брак на сестра му с госпожица Лоринг, какъвто бе случаят с дома им в Нюпорт. Джеймс знаеше, че ревността, която изпитва към Катрин Лоринг, е глупава и егоистична. Той никога не се беше чувствал така, докато Алис беше жива — просто се радваше, че някой може да накара сестра му да се усмихва и дори да се смее — но след смъртта на Алис и едноличното решение на госпожица Лоринг да донесе прахта ѝ на това свещено място, гробищния парцел на семейство Джеймс , ревността и решимостта да намери подходящо място за тази прах се бяха засилили, вместо да изчезнат.

Но накрая се беше предал. Сестра му Алис се беше отличавала с уникална цялост , и прахта ѝ трябваше да се намира на едно място… или поне в непосредствена близост. Джеймс нямаше никакво намерение да отваря запечатаната мраморна урна.

След като се убеди, че никой не го наблюдава, Джеймс коленичи и изкопа малка дупка за кутийката. Изработена от нефрит и порцелан, тя му бе подарена в края на седемдесетте от Ричард Монктън Милнс, лорд Хотън, приятел на Хенри Джеймс старши. Баща му беше описал Хотън като енергичен и изпълнен с веселие човек — в онези години Хенри Адамс беше казал на младия Джеймс, че Хотън е „най-големият мислител на Лондон и ментор на хора… страшно много хора“, но лордът вече бе на шейсет и осем или шейсет и девет години, когато Хенри младши най-после се запозна с него и започна да присъства на пищните закуски и вечери, които привличаха прочути художници и писатели, сякаш те бяха просто пеперуди.

Кутийката за енфие от слонова кост, която Джеймс не можеше да използва за нищо, освен да я запази просто като произведение на изкуството, беше изработена от най-фин делфтски порцелан, покрита с деликатни гравюри на безполови човешки фигури, които, с разветите си роби, очевидно бяха светци или херувими, слезли от някоя картина от седемнайсети век. Малката кутийка излъчваше някаква духовност, още повече сега, когато съдържаше прахта на любимата му сестра.

Когато Джеймс я постави в тясната, но дълбока дупка и започна да я засипва с пръст, той си спомни една от вечерите му с лорд Хотън, на която присъстваха още Тенисън, Гладстон и доктор Хайнрих Шлиман — мъжът, открил и изкопал Троя.