Дан Симънс - Петата купа

— Разбира се — каза Холмс. Той беше открил стълбището, водещо към стаята или стаите над навеса за каретите, който все още се използваше — ако силната миризма на конска тор беше достатъчен индикатор за това — и нетърпеливо се заизкачва нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж.

След няколко почуквания, които осигуриха на Джеймс достатъчно време, за да изкачи стълбището по-бавничко и да застане, леко задъхан, на площадката пред вратата, им отвори една дребна дама с побеляла коса и перде, замъгляващо дясното ѝ око.

Холмс свали цилиндъра си.

— Добър ден, мадам. Името ми е Шерлок Холмс, а това е моят колега, доктор… простете, господин Джеймс. Дойдохме при вас, защото аз съм стар приятел на госпожица Ирен Адлер, дамата, на която препращате писмата, изпратени дотук на името на госпожица Ребека Лорн Бакстър, и искам да науча настоящия ѝ адрес.

— Как казахте, че ви е името? — попита възрастната дама.

— Хм… господин Шерлок Холмс, мадам — повтори по-отчетливо той. — И с кого имам удоволствието да разговарям?

Жената с бяла коса, бледа бяла кожа и бяла катаракта се поколеба, преди да отговори:

— Госпожа Гадис.

— Случайно да сте били учителка дълги години, госпожо Гадис? — попита Холмс. — Дикцията ви предполага, че сте били.

— Преподавах в продължение на двайсет и осем години, преди да се пенсионирам с почести, а с пенсията си не мога да си позволя дори двете малки стаички над миризливата конюшня — каза госпожа Гадис. — Но дамата, която ми плаща пет долара месечно, за да ѝ препращам пощата, никога не ми е споменавала името ви, затова се боя, че ще трябва да затворя вратата, господин Холмс.

Колкото се може по-внимателно Холмс препречи вратата с левия си крак и някак безгрижно опря длан върху вратата.

— Трябва да е оставила някакви инструкции за мен при пристигането ми — рече бързо той. — Знам колко е закачлива госпожица Адлер. Сигурно има някакъв пъзел или въпрос, който да ми позволи да се легитимирам и да получа адреса ѝ от вас.

Госпожа Гадис присви здравото си око.

— Дамата, която ми плаща, за да ѝ препращам пощата — и аз няма да ви кажа къде, нито дали е под име, различно от госпожа Лорн Бакстър, което споменахте — наистина каза, че някой ден на вратата ми ще почука англичанин с йоркширски акцент, и тогава аз трябва да му задам един въпрос, за да потвърдя самоличността му.

Холмс държеше цилиндъра си в ръка, но сега го постави върху занизаната си назад коса и многозначително тупна с пръсти по него.

— Аз съм въпросният лондонски джентълмен — рече той с весел глас, опитвайки се да предразположи госпожа Гадис. — Сигурно сте се досетили по английския ми акцент.

— Акцентите могат да се налагат като шапки или чорапи — отвърна все още намръщената госпожа Гадис. — Но ще ви задам въпроса, който ми каза моята благодетелка… ако успея да си го спомня.

Джеймс едва не се усмихна, зървайки проблясъка на паника по лицето на Холмс, че няма да успее да открие Ирен Адлер заради отслабналата памет на една възрастна бивша учителка.

Но възрастта очевидно не беше замъглила ума ѝ така, както зрението.

— Ето какъв е въпросът, който трябва да задам на англичанина — каза госпожа Гадис, измъквайки го от паметта си като пожълтял пергамент от най-горния рафт. — Какви бяха последните ми думи към него при последната ни кратка среща?

Холмс се засмя.

— Последните ѝ думи към мен бяха: „Лека нощ, господин Шерлок Холмс“ — рече той. — Но аз не я разпознах, когато ми ги каза, защото двамата с приятеля ми доктор Уотсън тъкмо отключвахме вратата на дома ни на Бейкър Стрийт, когато онова слабо, младо момче, със зализана назад коса под кепето, облечено в голямо палто с вдигната яка ми ги каза. Госпожица Адлер беше актриса и обича… или поне обичаше… да се дегизира също като мен.

— Думите са правилни — рече все още намръщената госпожа Гадис. — Почакайте тук и ще намеря листчето, където съм си записала адреса, на който препращам пощата.

Госпожа Гадис се върна за по-малко от половин минута — Джеймс надникна през рамото на Холмс към малкия ѝ, но уютен апартамент — и подаде на Холмс една картичка с думите:

— Мисля, че с това разговорът ни приключи, господин Холмс.

Детективът вдигна пръст в протест.

— Съвсем не — отвърна доволно той. — Благоприличието и дори обикновената учтивост ме задължават да ви платя някаква дребна сума, с която да изразя благодарността си за услугата, която вършите за приятелката ми госпожица Адлер, както и за помощта ви да открия тази моя стара приятелка.