Дан Симънс - Петата купа

Туил го прочете, Джеймс поправи няколко дребни грешки в записките на човека, след което линията заглъхна, писателят несръчно закачи слуховия апарат върху стойката за говорене и после върна цялото приспособление обратно на рафта му.

Виновен сигурно беше морфинът — ако наистина беше морфин — но вечерното парти беше едно от най-приятните, които си спомняше Хенри Джеймс. Той не спря да се смее. Събитията от деня би трябвало да са надвиснали като тъмни облаци над мислите му, но вместо това спомените за криенето върху високата греда, за Мориарти, за престъпниците и анархистите и уличния сблъсък с крадците (кървав сблъсък, за който не подсказваха нито поведението на Теди Рузвелт или Кларънс Кинг, нито някакви пръски или петна по официалното им облекло) като че ли изпълваха Джеймс с радост и енергия, каквито не бе изпитвал от години. Той беше облякъл нова риза и вечерно сако.

Хей отново седеше начело на масата, следеше разговорите и ги насърчаваше при нужда — каквато почти не се появяваше в тази изцяло мъжка компания. Джеймс бе получил почетното място от дясната страна на домакина им, а вдясно от него седеше старият му познайник Ръдиард Киплинг. На сватбата на Киплинг през 1892 година в Лондон, Джеймс му беше предал булката, госпожица Кери Бейлстиър, и в допълнение към взаимната им симпатия, всеки от двамата мъже беше почитател на литературния талант на другия. На Джеймс умът му не го побираше защо Киплинг — който в творбите си разкриваше толкова много от гордостта и позора на Британия — беше избрал да живее в Америка.

До Киплинг седеше Хенри Адамс, а до него беше Теди Рузвелт. Тази вечер Огюст Сен Годен бе заел стола в противоположния край на масата, точно срещу Джон Хей. Джеймс се възхищаваше от скулптурите на Сен Годен до такава степен, че трудно можеше да го опише с думи — според него скулптурата на гроба на Клоувър Адамс показваше не само достигнали съвършенство умения, но и изумителен кураж, който не пробуждаше никакво усещане за „надежда, задгробен живот или благовест и алилуя“ 43 43 Цитат от „Гарванът“ на Едгар Алън По. — Б.пр. , както го беше изразил онзи бездарен драскач По, а само бездънно чувство за тъга и загуба.

До Сен Годен, от дясната страна на масата, седяха Кларънс Кинг, доктор Грейнджър и Хенри Кабът Лодж, който се падаше отляво на Хей.

Тази вечер всички мъже край масата проявяваха изключителна духовитост, но в центъра на вниманието, доколкото можеше да прецени размътеният от адреналина и морфина мозък на Джеймс, бяха Киплинг и Рузвелт. Двайсет и седем годишният Киплинг, който беше прекарал зимата в дома им в заснежения Върмонт и чиято съпруга Кери беше родила съвсем наскоро, на 19 декември, беше обект на множество поздравления и потупвания по гърба. Един ден Джеймс щеше да напише: „За мен Киплинг представлява най-абсолютното олицетворение на гениалността (като нещо отделно от чистия интелект), което съм срещал някога“.

— Много мило от страна на Джоузефин да избере двайсет и девети декември за свой рожден ден — каза младият писател, — тъй като моят е на трийсети, а Кери е родена на трийсет и първи. Така всичко се подрежда идеално.

Доктор Грейнджър — чийто нос беше започнал да се зачервява от питиетата, без това по някакъв начин да се отразява на дикцията му — попита дали след появата на бебето им е станало по-топло в къщата край Братълбъро, която Киплинг наричаше Къщичка Блаженство.

— Скъпото ми бебе не е толкова голямо, за да излъчва достатъчно количество телесна топлина — засмя се Киплинг, — но разхождането напред-назад с нея на ръце нощем, когато плаче, много помага да се затопля.

Разговорът се прехвърляше от тема на тема, но Джеймс продължаваше да си мисли за невероятните събития, на които бе станал свидетел през деня, и за спешната нужда да се свърже с Шерлок Холмс.

Киплинг и Рузвелт бяха засипани от въпроси за любимия им клуб „Космос“, който се намираше от другата страна на Лафайет Парк и обединяваше Тейлоу Хаус с къщата на Доли Медисън. И двамата бяха побъркани на тема занимания на открито и клуб „Космос“, освен че беше може би най-елитният и влиятелен мъжки клуб в Америка, удовлетворяваше тази им страст.

— Преди пет години поставихме началото на една малка организация, наречена Национално географско дружество — каза Теди Рузвелт.

Киплинг се разсмя и когато го попитаха за причината, отговори:

— Простете ми, но си спомних как нашият приятел Теодор се представи за пръв път в клуба с мисълта да стане член. Двайсет от най-старите членове струпаха на масата в трапезарията няколкостотин фосилни кости и накараха Теодор да идентифицира колкото може от тях.