— И успя ли? — попита Кларънс Кинг, който очевидно знаеше отговора и вече се усмихваше.
Киплинг отново се засмя. Джеймс забеляза колко приятен беше този смях, мъжествен и плътен, но не и подигравателен.
— През следващите няколко часа Теодор не само идентифицира фосилните кости, но ги раздели на купчинки според различните съществуващи и изчезнали животни, на които принадлежаха — само дето не ги свърза в скелет, господа — като през цялото време обясняваше хранителните, хищническите и размножителните навици на всяко животно.
— Оттогава Теди е знаменитост в клуб „Космос“ — каза Хей, без да обръща внимание на Рузвелт, който се намръщи при употребата на галеното име от детството му.
Всички, дори Джеймс, разказваха анекдоти на различни теми, но преди да отворят четвъртата бутилка, Киплинг започна да моли Рузвелт да разкаже историята си за „гризлито в храсталака в Дакота“.
Рузвелт се ухили и започна. Историята беше кратичка, с точното количество подробности, но според Хенри Джеймс беше особено забавна. Огромното гризли, изглежда, било старо и късогледо — почти сляпо. Рузвелт бил изгубил очилата си при спускането по един стръмен горист склон, така че бил точно толкова сляп, колкото и мечката. Първият му изстрел пропуснал.
— Пропуснах сърцето, но я улучих в задните части — каза Рузвелт, следвайки първото правило на добрия разказвач никога да не се усмихва или да се смее на собствените си истории. — Мечката се шмугна в един върбов храсталак, който ми се стори твърде гъст — особено без очилата ми — и аз не умирах от нетърпение да се напъхам сред онези храсти, където, още преди да успея да вдигна пушката си, двамата с господин Гризли щяхме да се озовем очи в очи. А онази сутрин животното изобщо не беше в настроение…
Накрая все пак Рузвелт влязъл в храсталака, за да отвлече вниманието на мечката. След като цял час се опитвал да я примами навън, той най-накрая решил да навлезе надълбоко между върбите, проправяйки си път с дулото на своя „Уинчестър“, стиснал огромен нож „Бауи“ между зъбите. Описанието на тази картинка беше достатъчно, за да накара всички да избухнат в смях, и Джеймс се присъедини към тях.
— Слепец преследва слепец — каза Рузвелт. — Накрая се оказа, че мечката е по-сляпа, така да се каже. Или аз извадих по-добър късмет.
Джеймс хареса анекдота — и нямаше никакво съмнение, че случилото се беше истина — но той му напомни, че никой от тях — Кинг, Рузвелт или самия той — не беше споменал за уличната свада с крадците. Хенри Джеймс не знаеше какъв е етикетът в обсъждането на насилствени улични схватки — може би от джентълмените не се очакваше да ги споменават, ако накрая се окажеха победители — или може би Кинг и Рузвелт искаха да му спестят смущението по същия начин, както може би му бяха спестили жестокия побой или дори намушкването с нож. Джеймс си отбеляза мислено, че героят в някоя от книгите му трябва да се държи точно по този начин, ако му се наложи да отиде на вечеря веднага след подобна свада.
Но се съмняваше, че някой от героите му щеше да преживее подобен сблъсък.
Разговорът се насочи към скорошните събития, но мислите на Хенри Джеймс продължаваха да гравитират около следобедните събития и абсолютната необходимост да съобщи на някой от властите за плановете на професор Мориарти да извърши покушение срещу президента, за бунта на анархистите и за акцията на бандитите.
Останалите мъже обсъждаха финансови дела — особено големия шум около „Паниката на ’93“, която така и не бе се беше развихрила съвсем — което предостави на Джеймс идеалната възможност да потъне в собствените си мисли, без това да изглежда невъзпитано. Всички, които седяха около масата, с изключение може би на Теди Рузвелт, знаеха, че Хенри Джеймс е писател; той нямаше финанси. Това го спасяваше от безкрайните разговори за инвестиции, защото не можеше да си позволи нито една.
„Ако не успея да се свържа с Холмс — мислеше си Джеймс, — може би трябва да отида при кмета на Вашингтон или при полицейския суперинтендант. Или дори при самия президент Кливланд.“ Последната мисъл го накара да потрепне.
„Не е невъзможно. Неколцина от приятелите ми край масата — Хей, Кабът Лодж, може би младият Рузвелт — са вечеряли няколко пъти с президента, може би дори Адамс, който намусено признава, че познава всички президенти от последните години. Мога да си уредя спешна среща още утре сутринта.
И какво ще му кажа? — помисли си той. — Ще му докладвам, че докато съм се крил върху една греда в изоставена птицекланица, случайно съм чул как професор Мориарти — който се смята за литературен герой от повечето хора, дори вероятно, напълно възможно, от най-върлия си враг Шерлок Холмс — планира да извърши покушение срещу президента на Съединените щати и десетина или повече други държавни глави, както и срещу висши политици в Америка и почти десетина други европейски държави… и не само да осъществи покушенията, но и едновременно с това да организира въстание на анархистите и гангстерски бунтове в множество градове тук и зад граница.“
Читать дальше