Дан Симънс - Петата купа

— По-добре ли се чувствате? — попита Грейнджър.

— Чувствам се като глупак и… — Джеймс вдигна бинтованата си почти до лакътя ръка, — като египетска мумия.

— Почакайте, не обличайте още ризата — каза докторът. Той пълнеше спринцовка с някаква тъмна течност от мъничко шише.

— Вижте, не мисля… — започна Джеймс, но докторът вече беше забил инжекцията в рамото на писателя. — Какво беше това?

— Просто нещо за болката, което ще намали вероятността да се разболеете от тетанус — отвърна докторът, докато затваряше чантата си.

„По дяволите“ — помисли си Джеймс. Той беше разпознал морфина и трябваше да се обади по-рано. Двамата с Катрин Лоринг се бяха обучили как да бият дози морфин на сестра му Алис в последните месеци преди смъртта ѝ… тя всъщност почина, потънала в морфинови сънища… и Хенри Джеймс се беше заклел да не позволява на никого да вкарва тази субстанция във вените му. Твърде късно.

А и божата намаля. Много. Джеймс се замисли за Шерлок Холмс и противните му инжекции и се зачуди дали това чувство на олекване… почти щастие… може също да е резултат от забранените инжекции.

— Ако започна да бръщолевя като идиот по време на вечерята — каза Джеймс, — ще обвиня вас и вашата игла, докторе.

— Ако всички не започнем да бръщолевим като идиоти след третото ястие — отвърна докторът, — ще трябва да обвиним Хей, че не ни е осигурил достатъчно вино и друг алкохол.

Когато останалите гости се събраха, тъкмо преди да се отправят към трапезарията, Хей забеляза, че Джеймс е угрижен. Той внимателно го хвана за лакътя на лявата ръка, изведе го в коридора и рече:

— Какво има, Хари? Мога ли да помогна с нещо?

Джеймс се усети, че хапе устната си.

— Колкото и абсурдно да звучи, Джон — рече тихо той, — разбрах, че просто трябва да се свържа с господин Холмс. Спешно е.

— Шерлок Холмс? — възкликна домакинът му. — Мислех, че е напуснал града.

— Може и да е — каза Джеймс, — но наистина трябва да му предам нещо. Остави ми адреса на един магазин за пури тук, в града, така че ако икономът ти намери някое момче, което да отнесе съобщение…

— Можем да направим нещо по-добро, Хари. Можем да проверим дали в магазина има телефон и направо да им се обадим.

— Защо, за бога, ще му трябва телефон на един магазин за пури? — рече Джеймс, потискайки поредния нетипичен за него порив да се изхили на глас.

Хей сви рамене и го поведе към кабинета си.

— Живеем в странна епоха, Хари.

Джеймс беше забелязал телефона в кабинета на Хей, но никога не беше виждал домакина си да го използва. След няколко минути общуване с някакъв човек, който, както разбра Джеймс, трябваше да е „операторът“ — или може би това бяха няколко души — Хей се ухили, подаде апарата на Джеймс и каза:

— Господин Туил е на телефона. Той е управител на магазина за пури, за който ти е казал Холмс, и е там в момента. — Хей излезе от стаята, оставяйки Джеймс сам вътре.

— Ало, ало, ало? — рече Джеймс, чувствайки се като идиот.

Когато двамата с господин Туил се представиха, Джеймс каза:

— Доколкото ми е известно, някой във вашия магазин получава и предава съобщения на господин Шерлок Холмс. Абсолютно наложително е… спешно е… да се свържа с него веднага. Или да разговарям с него, ако е там в момента.

— Господин Шерлок Холмс, сър? — пропищя гласът на Туил през шумоленето и бръмченето на телефонните линии.

— Да.

— Английски джентълмен, сър?

— Същият!

— Не, той не е идвал в магазина, откакто ми заплати за тази дребна услуга да му препредавам съобщенията. Два или три пъти дневно изпраща по едно момче да ги прибира.

Джеймс въздъхна. Осъзна, че ако не се чувстваше толкова… лек… в момента, сигурно щеше да се задъхва от безпокойство, че не може да предаде на Холмс изключителната новина за онова, което беше видял и чул този следобед.

— Добре — рече той. — Бихте ли записали, ако обичате, едно съобщение, и го предайте колкото се може по-бързо на господин Холмс?

— Веднага щом момчето му се появи, сър.

— Добре. Съобщението гласи… приготвихте ли си лист и писалка?

— Молив, сър.

— Съобщението гласи… — Джеймс замълча за миг, за да го формулира. — Днес проследих професор Мориарти до една негова среща тук, във Вашингтон. Чух… да, да, ще диктувам по-бавно.

— Можете да продължите, сър. Чули сте…

— Чух го да споделя плановете си за първи май с няколко… групи. Наложително е да се свържете веднага с мен. Тръгвам си с влака утре… тоест неделя, девети април… следобед. Спешно трябва да поговорим. Подпис, Джеймс. Ще ми го прочетете ли, ако обичате?