Дан Симънс - Петата купа

Зачуди се дали, докато сърцето му биеше лудо и възбудата му бе затихнала в онези напрегнати моменти на гредата, когато си бе помислил, че са го открили, когато се разнесоха изстрелите, дали тогава не беше преживял нещо, което си мислеше, че никога няма да получи възможността да преживее, след като бе избегнал службата в армията по време на Гражданската война. Дали брат му Уилки бе изпитал същата възбуда пред опасността в минутите или часовете преди да получи ужасните си наранявания? Как иначе да си обясни нетърпението на Уилки да се върне в частта си няколко месеца след като бе получил такива непристойни, гнойни и невероятно болезнени рани?

И брат му Боб, който беше казал, че е „харесал“ армейския живот по време на войната. Възможно ли бе преживяното от Джеймс този следобед да беше по някакъв начин свързано с обикновената радост от битката, за която пишеха братята му? Джеймс си спомни за братовчед си Гас — онова красиво бледо червенокосо голо тяло под следобедната светлина в деня, когато Джеймс бе влязъл в класа по рисуване от натура — дали Гас бе изпитал същата възбуда пред опасността и радост от опасността по време на месеците служба, преди да бъде убит от снайперист и тялото му да не бъде открито? Дали Гас беше чул звука от изстрела, който бе отнел младия му живот? Ветераните твърдяха, че това не става — никой не чува фаталния изстрел, защото науката е доказала, че сачмата или куршумът пътуват по-бързо от звука — но Джеймс си спомняше, че беше чул силен гръм от пушка преди гредата, върху която лежеше, да завибрира. Това беше… вълнуващо.

Той продължи да върви сякаш часове, докато и последните следи от светлина не се скриха от небето. Напълно изгубил ориентация, Джеймс се запъти към светлината, отразена от ниските облаци. Там трябваше да има улични лампи. Което означаваше, че това е пътят към цивилизацията.

Няколко пъти различни мъже се отделяха от групичките си и прекосяваха улицата в негова посока, и всеки път Джеймс си мислеше: „Това е то!“, но никой не го закачи. Никой дори не го заговори с изключение на една странно гримирана дама на нощта — от онези улични проститутки, които си вършеха работата в покрити с брезент бараки във вонящи улички — с бяло като тебешир лице и кървавочервени уста, от които се показаха жълти зъби, когато му извика:

— Търсиш си забавление, нали, господин джентълмен, сър?

Джеймс кимна на привидението и бързо премина от другата страна на улицата.

Когато най-после стигна до калдъръмена улица — с трамвайни релси по средата! — с газени лампи на всеки ъгъл, той си позволи да въздъхне с облекчение. Тук трябваше да има пътни знаци. Копторите бяха останали зад гърба му.

И точно в този момент трима мъже изскочиха от една странична уличка и му препречиха пътя.

— Изгуби ли се, приятел? — попита по-високият, брадат и мръсен мъж. Вторият бе също толкова висок, но по-едър и имаше подрязани бакенбарди вместо брада. Джеймс зърна проблясък от златен зъб, когато светлината на уличната лампа за миг докосна лицето на първия. И двамата високи мъже носеха широкополи шапки, които изглеждаха вкоравени от пот и мръсотия и нагризани от плъхове. Третият мъж, който препречваше пътя на Джеймс, все още трудно можеше да се нарече мъж: това бе шестнайсет– или седемнайсетгодшпно момче, високо почти колкото другите двама, но много по-слабо. От лицето му се виждаше най-вече носът, а мазната коса, която падаше над очите му, и големите зъби накараха Джеймс да се сети за плъха, който бандитите бяха отстреляли на гредите.

— Пуснете ме да мина, моля — рече Джеймс и пристъпи напред към брадатия мъж със златния зъб.

Той отстъпи встрани, но вторият едър мъж препречи пътя на Джеймс. Тримата го обградиха от три страни. Писателят погледна над раменете им, но не видя нито полицаи, нито пешеходци, нито един почтен човек, на когото да извика за помощ.

— Хубави гети — каза водачът на бандитите. След това се изхрачи и нарочно изплю една кафява тютюнджийска храчка върху левия крак на Джеймс.

Вторият мъж докосна разпрания ръкав на писателя.

— Кървиш, приятел. По-добре ела с нас да те превържем.

Джеймс се опита да отстъпи наляво, към улицата, но момчето и първият мъж отново му препречиха пътя. Те пристъпиха агресивно напред и Джеймс осъзна, че постепенно отстъпва назад към тъмната уличка, от която се бяха появили. Той се спря.

Водачът се озова толкова близо до него, че писателят подуши миризмата на уиски и чесън в дъха му, когато мъжът прокара пръсти по предницата на палтото и жилетката му.