Дан Симънс - Петата купа

— Звучи ми добре, а и харесвам стария Грейнджър — рече Адамс, — но…

— Преди да продължиш след това „но“ — прекъсна го Джон Хей, — забравих да ти кажа, че и Кларънс Кинг ще бъде тук. С неговото прословуто настроение тип „празнични звънчета“, и доколкото познавам Кларънс — и с истински такива.

— Кинг! — извика Адамс. — Мислех, че е тръгнал към Мексико или Чили, или Патагония, или към някое от онези места, където са неговите предпочитани смугли дами.

— И аз така си мислех, Хенри, но се е върнал в града… за кратко, както разбирам… и с удоволствие ще вечеря с нас.

— Кой още ще идва довечера? — попита Адамс.

— Теди и Джеймс, разбира се, Кинг, Ръдиард Киплинг ще се откъсне за малко от любимия си клуб „Космос“…

— Бих дошъл само за да чуя някой от разказите на Киплинг — рече Адамс, — но всеки път, когато присъства Теди и разказва някоя от своите истории, Ръдиард подвива крака като някое младо девойче и слуша очарован цяла нощ.

— Един велик разказвач разпознава друг велик разказвач — каза Хей. — Камерън не може да дойде, но Кабът Лодж ще присъства отново…

— Докато жена му разлива кафе и реже кексове под Големия купол — каза Адамс.

— Точно така. А що се отнася до Хари… казах ли ти, че той отново отседна у нас? Поне докато е във Вашингтон, мисля.

— Не — отвърна Адамс тихо. — Не си ми го споменавал.

— Ами, така е — рече Хей. — И довечера ще сме с доста неофициално облекло, за разлика от предишната вечеря.

— Хари Джеймс неофициален — промърмори Адамс. — Това вече не мога да си го представя по никакъв начин. — Той се поколеба няколко секунди и се прокашля, преди да заговори отново: — А… господин Холмс ще присъства ли отново?

Хей не забеляза странния му тон или просто не му обърна внимание.

— О, не — отвърна той. — Холмс е изчезнал. За последно чух, че е напуснал града, вероятно се е върнал в Англия. При всички случаи тази вечер няма да е тук и това ме радва.

— Защо? — попита Адамс.

— Защото дъщеря ми Хелън е обсебена от този човек — излая Хей. — Онзи ден ме попита колко печели един детектив и могат ли доходите му да издържат женена двойка с охолството, на което е свикнала. Освен това се чудеше дали великите детективи получават рицарски звания от кралица Виктория.

— Мили боже! — извика Адамс. — Едва ли го е казала точно така.

— Приблизително — рече Хей. — О, Сен Годен ще бъде тук довечера, но каза, че ще си тръгне рано, преди коняка и пурите — дяла от гранит статуята на някаква сенаторска съпруга.

— И тя му позира през нощта?

— Всеки път, когато сенаторът е извън града — отвърна Хей.

— Киплинг, скъпият ни Кларънс Кинг, Сен Годен, Кабът Лодж без Нани — той почти не си отваря устата в присъствието на Нани, но в мъжка компания може да е доста духовит — и шанс, разбира се, за място на първи ред за втория тур между Момчето и Хари — рече Адамс. — Не мога да го пропусна. Ще дойда.

— В настроение „празнични звънчета“?

— Всъщност имам една шутовска шапка, която мога да донеса със себе си и дори да се изкуша да си я сложа, след като отворим четвъртата бутилка — каза Адамс.

— Запази шутовската шапка за младия Теодор… за всеки случай — подсмихна се Хей.

Двамата продължиха да се смеят и след като прекъснаха разговора.

Гръмотевичният рев на пушките, макар и на петдесет фута под него, оглуши Джеймс. Над брезента, който покриваше по-тънките греди, се разхвърча кокоша перушина. По-дебелата и по-високо разположена греда, върху която стоеше самият той, се разтресе, улучена от няколко сачми. Вкопчен в по-тясната страна на гредата, едрият Джеймс усети как няколко от тях разкъсват левия му ръкав и надупчват ръката му. Стисна здраво зъби, за да не извика.

— Не успяхте да го улучите! — извика един от събралите се долу бандити. — Внимавайте… дай на мен… — Разнесоха се два бързи изстрела, чийто отчетлив звук показваше, че са по-скоро от винтовка, а не от ловджийска пушка. Джеймс усети, че поне единият куршум се е забил в гредата му на шест или осем фута пред него. Цялата греда се разтресе като дърво под първия, най-силен удар с брадва.

— Улучих го! — изкрещя мъжът веднага след изстрелите. Тълпата изрева.

Джеймс се осмели да погледне надолу.

Повечето от мъжете, с изключение на анархистите, вече бяха наставали от сандъците и се бяха събрали в групичка, потупвайки се със смях по гърбовете, забравили за враждата между отделните банди. Мъжът с пушката държеше за опашката един огромен сив плъх — съвсем мъртъв — и обикаляше в кръг, получавайки аплодисментите на престъпните си колеги.