Дан Симънс - Петата купа

Но на около десетина фута пред него фалшивият под свършваше и отдолу се надигаха светлината и шумът. Джеймс чу плътен глас, който се опитваше да привлече вниманието на тълпата.

Ако искаше да види нещо, Джеймс трябваше да пропълзи по гредата. Той подпря бастуна си на стената и запълзя на четири крака.

Възнамеряваше да спре, преди да достигне края на фалшивия под, но осъзна, че оттам не се вижда добре, затова се снижи и продължи да пълзи напред, докато само краката му под коленете останаха в тъмното.

Под него се простираше широко пространство с покрит със стърготини дървен под. Сигурно се намираше поне на шейсет, може би дори на седемдесет фута над събраната долу тълпа. За секунда му се зави свят и той се вкопчи с ръце и крака в гредата, но вероятността да бъде видян от някой отдолу беше практически нулева. Долната част на помещението беше ярко осветена от електрически лампи с метални абажури, но те висяха на дълги метални жици от най-долните греди. Всичко, което се намираше над тях, щеше да бъде скрито в сумрака.

Джеймс лежеше неподвижно на гредата, опитвайки се да контролира дишането си и да разбере какво точно става долу.

Поне стотина души бяха насядали по варели и щайги на няколко отделни групички. На Джеймс всичките му приличаха на джебчии и улични обирджии, но те се бяха разделили на различаващи се помежду си групи — племена — а трийсетината мъже в една от групите изглеждаха просто като обикновени работници. Джеймс осъзна, че тези мъже разговаряха предимно на немски. Останалите крещяха на гърления американски английски.

Всички мъже гледаха към издигнатата платформа. Джеймс зърна стара метална везна в дъното на платформата, разбра, че „снегът“, който бе видял върху брезента, всъщност е кокоши пух, и реши, че складът някога е бил последна спирка на хиляди пилета, преди да бъдат обработени. Това обясняваше и вонята, която бе приписал на неизмитите тела на събраните долу мъже.

На платформата се виждаха двама души. Професор Мориарти седеше на стол с висока облегалка, малко по-назад. Другият мъж, с дебела пура в устата и накривено бомбе на квадратната му глава, беше онзи, който се опитваше с викове да привлече вниманието на тълпата и да я накара да млъкне.

Най-накрая мъжете утихнаха и насочиха вниманието си към говорещия.

— Така, всички важни банди са тук и все още нямаме убити — извика набитият мъж на платформата. — Това поне е нещо . Вече показваме напредък.

Никой не се засмя. Някой от немскоговорящите мъже превеждаше на останалите.

— Кълпепър го няма — чу се глас от тълпата.

— Кълпепър е мъртъв! — изкрещя друг. — Някой го пуснал от трийсетина-четирийсет фута право върху дебелата му глава.

Това вече ги разсмя. Мъжът на платформата размаха ръце, за да ги накара да замълчат.

— Е, докато хората на Кълпепър решат кой ще заеме мястото му, ние ще продължим с нашия проект и после ще им предадем какво сме решили.

— Какъв проект? — извика някакъв дебел мъж от предните редици. — Чуваме само разни големи приказки за много, много пари и нищо конкретно.

Преди човекът на платформата да заговори отново, един мъж от първата редица на немската група извика:

— Защо ни доведохте тук с тези… престъпници ?

Останалите стотина и повече мъже избухнаха в гръмовен смях, някой извика „тези… престъпници “ обратно към германците. Други извадиха вездесъщите си автоматични ножове.

Мъжът на подиума отново размаха ръце, опитвайки се да въведе ред.

— Както ще чуете след малко, ние се нуждаем от анархистите за…

— Социалисти! — изкрещя германският работник, който се беше обадил преди малко.

— Тези социалисти анархисти — поправи се мъжът на платформата, — за нашия план. Те са необходимост. Професор Джеймс Мориарти ще ви обясни.

Едрият мъж кимна на Мориарти и седна на своя стол, докато професорът бавно се изправи и с отмерени крачки излезе напред.

— Господа — започна Мориарти и нещо в скелетестата му фигура с хлътнали очи накара пълната с мъже зала да утихне, — никой от вас не ме е виждал досега, но всички сте чували името ми. През последните две години и половина плановете ми са донесли повече пари на всяка една от вашите… организации… отколкото сте изкарвали някога.

Разнесе се тихо мърморене и Джеймс осъзна, че то изразяваше съгласие и одобрение.

Мориарти вдигна два пръста. Тишината се спусна като завеса.

— През следващия месец — продължи професорът с тих глас, който обаче достигаше до всеки ъгъл на огромното помещение, — вие и аз ще спечелим повече пари… истинско състояние… отколкото са били печелени някога в дългата история на престъпните начинания.