Дан Симънс - Петата купа

Това вече щеше да обърка отнасящия се винаги с превъзходство към него по-голям брат.

Накрая попита дали може да използва някое от момчетата на Уестърн Юниън, за да отнесе бележка на адрес в града — отвърнаха, че ще му струва само петнайсет цента и ще му осигурят хартия и плик; така че Джеймс написа върху плика адреса на магазина за пури, чрез който Холмс бе казал, че може да получава съобщения, взе белия лист хартия, започна да пише; стигна до „Напускам Вашингтон утре, неделя“ и спря. Не можеше да се сети за нищо подходящо, което да каже. А и случващото се не касаеше Холмс по никакъв начин. Той бързо написа името си (незнайно защо, едва не добави и „младши“, което не бе използвал повече от десетилетие), над адреса на магазина за пури написа: „За г-н Ш. Холмс — Лично“, плати на хората от Уестърн Юниън за това, че ще използва момчето им, и му даде десет цента бакшиш.

След като уреди всичко, Джеймс накара кочияша да го остави на Конститюшън Авеню, на няколко пресечки североизточно от Лафайет Скуеър, за да може, с малко късмет, да стигне обратно до дома на семейство Хей, без да се сблъсква с тълпата, която продължаваше да се възторгва от опасните въздушни премятания на Летящите Вернети. Цялата тази похабена енергия и излагане на опасност от нараняване или дори смърт, само за да бъдат изчистени няколко комина. Абсурд.

Той тръгна на юг и когато стигна до пресечката, внезапно застина на място. За секунда остана като ударен от гръм, първоначално не съвсем уверен, но после абсолютно сигурен.

Професор Джеймс Мориарти — високо бледо чело, рехава коса над ушите, старомодна якичка, черен фрак и тънки бели пръсти — вървеше бързо на югозапад по тротоара от другата страна на съседната улица, в противоположна на Джеймс посока.

„Това не е моя работа — помисли си яростно Джеймс. — Той е просто един застаряващ математик и професор по звездна физика, вече знаеш, че съществува от снимката в научното списание в Библиотеката на Конгреса, и това не е моя работа .“

Джеймс си повтори това три пъти наум, като мантра, но после сви надясно и последва професор Мориарти на дискретно разстояние, като се стараеше да не бърза и да се движи от другата страна на улицата.

Хенри Джеймс никога преди не беше следил някого, но скоро установи, че това е сравнително проста работа. Откри, че трябва просто да се движи на една пресечка или малко повече зад професор Мориарти, и то от другата страна на улицата, от време на време да се забързва, за да не го изпусне от погледа си, когато професорът завиваше наляво или надясно по някоя нова улица, и да отстъпва встрани в сенките на някоя витрина няколкото пъти, когато професорът се спираше. Помагаше му фактът, че Мориарти никога не поглеждаше през рамо, нито пък се спираше, за да погледне наляво или надясно, докато вървеше забързано към крайната си цел. Всеки път, когато до ушите на Джеймс достигаше ритмичното почукване на бастуна на професора по паважа, той знаеше, че се е приближил твърде много, и изоставаше с трийсетина ярда.

Двайсет или трийсет минути след началото на преследването Джеймс осъзна, че вече няма ни най-малка представа къде точно във Вашингтон се намира. Ясно си спомняше, че в един момент тръгна на запад, към следобедното слънце, след което последва забързано крачещия Мориарти наляво — на юг — после на запад и отново на юг, но нямаше представа в кой квартал се намира. Не му помагаха уличните знаци и дори уличните лампи бяха изчезнали още преди няколко пресечки, а когато погледна надолу и установи, че от известно време под краката му дори няма тротоар, това му подейства като шок.

След внушителните къщи и старомодните, очарователни магазини Мориарти го беше отвел в район с порутени тухлени складове и някоя друга занемарена колиба. Дори улицата беше станала по-тясна, а в един момент Джеймс вече следваше Мориарти по мръсни тесни улички, които бяха по-скоро пътеки, отколкото улици. Над покривите бе надвиснала някаква странна, неприятно миришеща зелена мъгла. Нетипична за Вашингтон, знаеше Джеймс, но не можеше да се сравнява с гъстите лондонски мъгли. Зачуди се дали не е последвал Мориарти в онази част от града, която Джон Хей наричаше Фоги Ботъм.

Но, странно — и от полза за анонимността му — по тези кални улички имаше много повече хора и превозни средства, отколкото в по-хубавите части на града. Джеймс осъзна, че повечето хора тук се движеха на групи и почти всичките бяха мъже. Един или два пъти зърна жени в опърпани дрехи, едната очевидно беше пияна и бързаше да се махне от пътя на мъжете и колите, но повечето от пешеходците бяха мъже, облечени в работнически дрехи — едри, заплашителни на вид „контета“, носещи опръскани с кал костюми на широки райета и жилетки с потресаващо ярки цветове.