Дан Симънс - Петата купа

Внезапно измършавялото на вид момче грабна колчана с четки от мъжа-плашило и приклекна ниско; човекът-череп се наведе към момчето, преметна се през него в идеално изпълнено салто, приземи се на крака и веднага се наведе, а момчето скочи на гърба му.

Тълпата изохка в синхрон и някои от онези, които стояха най-отпред, отстъпиха назад, сякаш искаха да се отдалечат от мястото, където ще паднат мъжът и момчето.

Докато наблюдаваше как мъжът в червени и черни райета — дългите му бели пръсти наистина приличаха на кости на скелет — сваля похлупаците на тройния комин в края на билото на покрива, Джеймс почувства как върху него като наметало се спуска някакво усещане за нереалност. С движещи се в унисон пръсти, оранжевокосият мъж и зеленокосото момче използваха късо въже, за да привържат похлупаците към основата на комина.

След това скелетоподобният мъж, чиито черни обувки приличаха на балетни пантофки, подскочи право нагоре във въздуха, разтваряйки широко крака, и се приземи върху двете страни на широкия четири фута троен комин.

Тълпата отново ахна като един човек, помисли си Джеймс (който също беше ахнал, макар и не твърде шумно), когато момчето просто се хвърли напред във въздуха, шейсет фута над земята, изпънало ръцете си напред като гмуркач, скачащ от скала в морето. Само че под него нямаше вода, а шестетажна пропаст, на чието дъно имаше твърда пръст, трева и каменен тротоар.

Високият коминочистач с оранжевата коса улови момчето във въздуха и го задържа; ужасяващо слабите му ръце продължаваха да стърчат напред, а краката му бяха изпънати назад. После скелетоподобният мъж завъртя момчето така, че ръцете и главата му да сочат право надолу към тясната вътрешност на комина. Едва тогава Джеймс забеляза, че двамата коминочистачи са завързани през кръста с някакви странно сплетени на възли въжета, като двама алпинисти, закрепени един за друг на Матерхорн.

Високият кльощав коминочистач започна бавно да отпуска момчето надолу, докато извън невъзможно тесния комин не останаха да стърчат само прасците и обувките на малкия. Накрая пусна глезените му и тълпата застена в унисон, докато всички не видяха, че мъжът е стиснал и двете въжета в ръцете си. Той започна да отпуска въжето, оставяйки го да се плъзне първо през едната му ръка, а после през другата, като през цялото време се накланяше все повече назад, стъпил на ръба на тесния перваз на комина, разчитайки на тежестта на момчето да поддържа баланса му; накрая вече изглеждаше невъзможно да се изправи отново.

Джеймс извърна поглед.

— Невероятно, нали? — попита Клара Хей. — Опияняващо!

— Изключително — промърмори Джеймс, който не искаше да нарани чувствата на домакинята си. През тези няколко секунди, докато наблюдаваше двамата души на покрива, той беше получил световъртеж и гадене. „Какви ненормални същества са тези“ — беше единствената му свързана мисъл.

— Наричат се Летящите Вернети — продължи Клара, очевидно без да забелязва внезапната бледност на Джеймс. — Баща и син, смята Лизи Камерън. Тази седмица те чистят комините само на някои от най-хубавите къщи, на най-изисканите семейства, и Лизи цяла седмица умира от нетърпение да стигнат и до нейната.

— Изключително — повтори Джеймс, без да поглежда отново към спектакъла, макар тълпата наоколо да ахкаше и стенеше при всяко поредно невъзможно изпълнение.

— Лизи каза, че са изключително талантливи — продължи Клара, като говореше на Джеймс, но гледаше нагоре. — Затворили са всички стаи, преди да започнат чистенето на комините — а бог знае, че някои от тези стари къщи се нуждаят от сериозно чистене — и тя ми каза, че са покрили с вестници абсолютно всичко в затворените стаи, преди да започнат да стържат в комините.

— Изключително — каза Джеймс. Насочи погледа си към Белия дом, който се издигаше от другата страна на улицата. — Мисля да се поразходя малко — продължи той. — Ще се видим по-късно следобед или довечера, Клара.

Тя не отговори. Дланите ѝ бяха притиснати една към друга като в молитва, устата ѝ беше отворена, тя бе напълно погълната от поредната смъртоносна абсурдност, извършваща се високо горе, на покрива на Лизи Камерън.

След това, дори много години по-късно, Хенри Джеймс така и не успя да си обясни защо избра да направи точно онова, което направи в следващите часове. „Ако — неизменно добавяше той към мисления си въпрос, — наистина аз бях онзи, който избра да направи онези неща.“ Поведението му, чувстваше Джеймс, подхождаше повече на някой недобре изграден герой от сензационен роман на Уилки Колинс или Х. Райдър Хагард.