Дан Симънс - Петата купа

Често се уговаряха да се срещат в различни европейски градове и дори малки селища, като винаги отсядаха в различни хотели, но се срещаха, за да се разхождат и да вечерят заедно, да обикалят из художествените галерии или да ходят по концерти, на които Фенимор се наслаждаваше, въпреки проблемите със слуха. Възможно ли бе да е очаквала нещо повече от това?

Възможно ли бе да е влюбена в него?

Джеймс грижливо избягваше да бъде виждан с нея, когато наблизо имаше някакви техни общи приятели. Срещаха се в затънтени градчета, вечеряха в хотели и ресторанти, които бяха достатъчно хубави, но в които Джеймс беше сигурен, че никога няма да се натъкнат на някой от техните приятели. Не че се срамуваше от нея, защото Констанс Фенимор Улсън бе сред най-интересните и изтънчени американски писатели, които той познаваше в Европа. Той просто се ужасяваше, и сега вече бе готов да го признае, че някой друг ще си помисли същото като сестра му Алис, която бе написала лекомислено на Уилям или някой друг от семейството им: „О, Хари. Той е някъде на Континента, флиртува с Фенимор Улсън“.

Той позволяваше на умиращата си сестра да си прави такива шеги. Ако го беше направил някой друг, дори — особено — брат му Уилям, това щеше да го съсипе.

Но той бе живял с Фенимор в Белосгуардо, беше живял с нея по нейните правила, чувствайки се удобно в техния странно сходен и въздържан начин на живот на двама приятели-ергени-посветени-на-работата-си, и онези седмици го бяха променили по някакъв начин. Най-вече го накараха да осъзнае колко ужасно, ужасно самотен е всъщност.

Година по-рано, през май 1892, само месец след четирийсет и деветия си рожден ден, Джеймс беше посетил Фенимор, докато тя се приготвяше да напусне Оксфорд, и след това се беше прибрал направо у дома, за да напише един откъс от разказа си „Колелото на времето“. В него четирийсет и девет годишният главен герой Морис Гланвил, пренебрегнал — като двайсетгодишен младеж — една обикновено изглеждаща, но скрито очарователна своя приятелка, Фани Нокър, я среща отново, десетилетия по-късно, на Континента. Съпругата му вече е починала, оставяйки му само няколко спомена за любовта между тях и една дъщеря с невпечатляващ външен вид.

Когато четирийсет и девет годишният Морис среща отново Фани, която сега е вдовицата госпожа Треджънт, той изумено осъзнава, че тя се е превърнала в една от онези редки красавици, които достигат разцвета си в късна възраст. И тя има син — поразително красив и смел син, малко по-голям от доста едноцветната, обикновена дъщеря на Морис.

В разказа синът на Фани повтаря постъпката на Морис, пренебрегвайки младата Фани Нокър и попарвайки надеждите ѝ за брак, въпреки усилията на двамата им родители да ги съберат. Дъщерята на Морис е просто твърде обикновена за красивия младеж.

Но истинската изненада в разказа е когато Морис разбира, че през всичките тези години си е останал тайната страст на Фани Нокър Треджънт. Една необявена любов. Неосъзната любов. Която обаче е център на живота ѝ.

В онзи майски ден, след като посети странно изнервената и бързо напуснала къщата Фенимор, Джеймс веднага се прибра у дома и написа сцената, в която Морис размишлява върху тази непозната страст, откритие, доставило му „удоволствие, почти толкова голямо, колкото и изумлението му“.

Тя се беше борила, беше се предала, беше се приспособила; но през цялото време беше мислила за него. Бе приела задълженията си и ги беше изпълнявала, бе пропъдила всяка слабост и беше водила порядъчен живот; но скритият пламък така и не бе угаснал. Образът му непрекъснато се бе появявал пред очите ѝ, същността му бе останала загнездена в съзнанието ѝ и тя никога не се бе лишила от сладостта на надеждата, че някой ден ще го види отново и ще го опознае. Не беше направила нищо, за да го постигне, но съдбата бе отвърнала на молитвите ѝ. Жените са способни да правят чудеса с чувствата си, чудеса от вярност, и в някои моменти сърцето на Морис Гланвил биеше ускорено пред това величествено видение. Той вече като че ли разбираше чудото, което беше разкрасило така Фани Нокър — чудото на героичната хрисимост, приетата болка и победения егоизъм. То никога не се появяваше за една нощ, а идваше с живеенето заради другите. Тя продължаваше да живее заради тях; беше му невъзможно да съзре нещо друго, освен факта, че тя живее заради него. Времето за страст беше отминало, но времето за самоотдаване нямаше край.

Той бе написал тази сцена — беше публикувал този разказ — изпълнен през цялото време с тайно самодоволство, с ясното съзнание, че пише за неизказаната страст на Констанс Фенимор Улсън към него. Миналата година все още не беше признал напълно пред себе си силата на тази връзка, но сега напълно я осъзнаваше.