Дан Симънс - Петата купа

Джеймс отдавна се беше отказал от „Героят“ като заглавие за сценичната версия на разказа, беше добавил няколко драматични — може би мелодраматични — пласта към основния избор, който трябва да направи героят, и беше решил, че от всичките възможни имена за героя му — имена, които изпълваха две страници в една от тънките тетрадки в куфара му — най-много му харесва „Домвил“. Повече време му отне да открие подходящо първо име за героя — тогава в главата му се беше въртяло „Бой“, просто защото му харесваше звученето — но през последните няколко месеца в съзнанието му бе изкристализирало „Гай“. Гай Домвил. И очевидно действието вече нямаше как да се развива във Венеция.

Но щеше ли героизмът на главния — и изключително мъжествен — герой да се изрази в приемането на брака без любов (брак, в който един злодей със злодейското име Девениш се опитва да примами Гай Домвил), или героят щеше да устои на изкушението и да се отрече от живота, любовта, семейството и всякакво бъдеще за името на благородната фамилия, завръщайки се към свещените обеди и безбрачието?

Докато лежеше в полумрака в стаята си, а слабата светлина от нощната лампа осветяваше единствено бледите му ръце и малката купчина тетрадки, Джеймс си представяше как двойното отрицание в края на пиесата напълва със сълзи очите на чувствителните души сред публиката. Представяше си как претенциозно облеченият му главен герой изрича с гръмовен глас; „Аз, милорд, съм последният от рода Домвил!“. Всички в театъра или щяха да плачат, или да мълчат изумено.

Но дали щеше да е така?

Джеймс имаше чувството, че всеки момент ще заплаче. Искаше му се Шерлок Холмс да се върне.

На следващия ден, събота сутринта, точно една седмица преди очаквания с ужас рожден ден, току-що приключил със закуската си — Грегъри беше изнесъл таблата с обичайната си експедитивност веднага след като Джеймс позвъни — и облечен в майсторски ушит кафяв костюм на райета и жилетка, Хенри Джеймс седна на масичката до отворения прозорец на чудесната си стая и написа следното:

След препятствията, разочарованията, déboires 42 42 Огорчения (фр.). — Б.пр. на омразната театрална търговия, няма нищо по-успокояващо от това да си припомня, че литературата седи търпеливо на прага ми и че трябва само да дръпна резето, за да пусна вътре изящната мажа форма, която все пак е най-близка до сърцето ми и с която далеч не съм приключил. Пускам я и познатите славни часове се завръщат; преживявам ги отново — добавям поредната маша тухла към литературния монумент, който трябва да довърша.

Джеймс се спря и погледна към написаното. Пълни глупости. Сантиментални бръщолевения. Той си беше поставил за цел да натрупа състояние, пишейки за театъра, и нямаше никакво малко резе, което да дръпне и да пусне онази уютна — и финансово незадоволителна — литературна форма да се промъкне обратно на пръсти.

И какви бяха тия самомнителни приказки за строежа на „малък литературен паметник“, тухла по тухла? Флобер беше попарил тази самонадеяност доста изразително с коментара си: „Книги се правят не като децата, а като пирамидите, и са също толкова безполезни. Те си остават в пустинята. Чакали пикаят в подножието им и буржоазията се катери по тях“.

Хенри Джеймс скоро щеше да навърши петдесет, и макар да бе засаждал литературния си овес със страст и непоколебима дисциплина, в този безрадостен момент той силно се съмняваше, че някое от литературните му деца ще го надживее. Или в най-добрия случай — с повече от няколко години.

Провалили се бяха дори опитите да накара себеподобните си — или поне по-младите си, интересуващи се от литература приятели — да го наричат „учителю“ — Maître . А когато отстъпваха пред настояванията му, те го обръщаха на шега. Не, не съществуваше никакъв „литературен монумент“, никакъв паметник, издигнат „тухла по тухла“ с търпеливо умение. А що се отнася до временните „паметници“, в чието изграждане бе вложил толкова много усилия, критиците-чакали наистина ги бяха препикали, отегчените буржоа — особено в Америка — се бяха изкатерили върху тухлите му и бяха надраскали инициалите си с нокти и ножове върху толкова грижливо издяланите плочи.

Предишната година беше написал един разказ, който харесваше ужасно много, озаглавен „Колелото на времето“. Главният герой в него, поредното отражение на личността му, видяно през потъмнено стъкло, размишлява много за отминалата младост, докато очаква четирийсет и деветия си рожден ден. За младостта…