Дан Симънс - Петата купа

Но Хенри Адамс отново се беше заел с документите на бюрото си и не вдигна поглед.

Холмс се спря до отворената врата, усещайки, но без да го вижда, разхождащия се някъде по коридора Хобсън.

— Само още един въпрос, господин Адамс.

Адамс вдигна глава. Нямаше въздишка, мръщене или завъртане на очите, и Холмс за пореден път се възхити на самообладанието на историка.

— Вашите прозорци, които са с прозрачни стъкла — рече Холмс, — предлагат изключително добра гледка към дома на президента, особено към онези два прозореца.

Адамс не каза нищо. Не обърна глава, за да погледне към прозорците, които сочеше Холмс, но и не беше необходимо. Той беше работил в този кабинет и бе виждал тази гледка всеки ден от 1886 година насам.

— Случайно знаете ли, господин Адамс, на коя стая в Белия дом са тези прозорци и — колкото и странен да ви се стори въпросът ми — дали президентът Кливланд често я посещава?

— Мога само да ви кажа, че когато двамата с госпожа Адамс посетихме президентския дом по време на първия му мандат, тази стая служеше за кабинет и приемна на сестрата на президента, госпожица Роуз Елизабет Кливланд, която де факто бе Първа дама до хиляда осемстотин осемдесет и шеста, когато господин Кливланд встъпи в брак. Мисля, че това е единствената брачна церемония на действащ държавен глава в историята на Белия дом, която е била проведена на негова територия. Доколкото ми е известно, след като господин Кливланд отново пое кабинета преди месец, този път сестра му не се върна с него във Вашингтон. Мисля, че е станала администратор в някаква малка колежанска институция в Индиана… Лафайет, Индиана, ако трябва да съм точен. Често е публикувала статии върху проблемите, които днес наричат феминистки — тоест правата на жените. Чел съм, че е участвала в Първия международен конгрес за правата на жените в Париж миналата година. Така че нямам представа за какво се използва сега стаята зад онези прозорци. Знам само, че сестрата на президента няма да е там.

Холмс се усмихна на пълния отговор и учтивия тон, с който историкът бе отговорил на един толкова глупав въпрос, благодари с кимване и затвори вратата зад гърба си.

Докато бързаше към чакащата го двуколка, преди Хенри Джеймс — който навестяваше съседите — да го е видял, Холмс знаеше, че разговорът с Адамс му беше разкрил поне един важен факт: кабинетът на историка бе идеалното място за убиец-снайперист от ранга на Лукан Адлер.

В първите ден-два след завръщането си в дома на семейство Хей, Хенри Джеймс се чувстваше толкова спокоен и щастлив, както не се бе чувствал от началото на годината. Апартаментът му в дъното на втория етаж беше голям, удобен и усамотен. Ако предпочетеше абсолютното уединение — както през първите няколко дни — камериерът му Грегъри му носеше менюто преди всяко хранене и Джеймс сам си избираше какво да закусва, обядва или вечеря, без да се съобразява с домакините си.

През тези първи няколко дни той се наслаждаваше на отсъствието на Холмс, както и на пълното изчезване на ужасната болка от подагра, която беше започнала да го тормози около Коледа и Нова година в Лондон. Вече нямаше угарки, забити в яйчените жълтъци; нямаше безсъдържателни разговори за заговори и покушения; нямаше среднощни посещения на гробища и промъкване в надгробни паметници с тайни проходи. Джеймс се чувстваше свободен. В отсъствието на Холмс той можеше да си почива, да пише или просто да се разхожда и да мисли. Или, ако му се прииска, да си резервира билет за следващия параход до Англия. Нещата просто се бяха развили по най-добрия възможен начин.

Тогава защо, чудеше се той на седми април, петък, в онази първа седмица в дома на семейство Хей, беше налегнат от апатия и меланхолия, както през март, когато беше решил да отиде в Париж, за да се удави в Сена?

Лежейки в леглото си онази нощ, разпръснал върху одеялото цялото литературно съдържание на куфара си, Джеймс прелистваше тетрадките си. Пазарът за къси разкази като че ли беше пресъхнал, а издателите както в Англия, така и в Америка бяха започнали да се отказват от издаването на поредици, които — в духа на Дикенс — го бяха ангажирали с писане в продължение на години. Последните му два романа, „Отражателят“ и „Трагичната муза“, вторият публикуван три години по-рано, през 1890, не се бяха продавали добре. Както и сборникът с разкази „Писма от Асперн“.

По-късно през годината трябваше да бъдат издадени три нови книги: есето му върху изкуството „Картина и текст“ през юни; „Есета в Лондон“, сборник, в който отдаваше почит на многото приятели, починали напоследък, трябваше да се появи по-късно през лятото; и накрая сборникът му с разкази „Личният живот и други истории“.