Дан Симънс - Петата купа

— Достатъчно! — извика Хенри Адамс и плесна толкова силно с длан по бюрото си, че звукът отекна като изстрел от пистолет.

Вратата се отвори почти незабавно и възрастният иконом подаде глава.

— Сър… добре ли сте? Чух…

Без да вдига поглед, Адамс кимна и изрече с надебелял глас:

— Добре съм, Хобсън. Повече няма да имам нужда от теб отпред.

— Да, сър. — Вратата безшумно се затвори и Холмс чу онова, чиято липса бе забелязал по-рано — стъпките на иконома, които се отдалечаваха първо по коридора, а след това и по стълбището.

Холмс насочи вниманието си към Адамс и почувства напрегнатия му поглед. Ако очите бяха остри ножове, с този си поглед възрастният мъж можеше да обезглави и изкорми Холмс.

— Защо ми казвате тези неща? — попита Адамс с подрезгавял глас.

Холмс посочи към една от стотиците подвързани с кожа книги, подредени по рафтовете на стената.

— „Отровите и въздействието им върху тялото“ на Седфърд, девето издание. Всички тези подробности са ви известни, господин Адамс. Проучили сте тази отрова също толкова внимателно, както сте проучили администрацията на Томас Джеферсън. Търсели сте истината, колкото и непоносима да е била тя. Аз също.

— Да, добре. — Ученият си пое дълбоко дъх. — Всекидневната, в която открих тялото на Клоувър, изглеждаше така, сякаш в нея са се борили трима моряци — разкъсани завеси, преобърнати маси, разбити лампи, възглавници, раздрани от ноктите ѝ, нападали от перваза кристални предмети. И лицето на Клоувър… изглеждаше чудовищно, изкривено от ужас, господин Холмс.

Детективът кимна. След минутка мълчание той рече:

— Излъгали сте полицията и вестникарите, господин Адамс.

Адамс рязко вдигна глава и изпъна рамене. Слабите следобедни слънчеви лъчи проблясваха върху плешивото му теме и свитите юмруци. Наблюдавайки изражението му, Холмс за миг си спомни за демонските маски, които бе видял в един театър НО в Киото.

Но Адамс не каза нищо. Холмс забеляза, че свитата в юмрук ръка на учения се плъзва към чекмеджето, и се зачуди дали там няма пистолет. Новата сокоизстисквачка — заредена — лежеше в предното джобче на туиденото му сако.

— Казали сте на полицията и вестникарите, че сте оставили съпругата си сама в неделя сутринта, защото е трябвало да посетите зъболекаря си — каза Холмс. — Това не е било истина.

Дребното тяло на Адамс се заклати напред-назад, сякаш реагираше на душевната му борба. Най-накрая той каза:

— Не, не беше истина.

— Защо излязохте онази сутрин, господин Адамс?

— Двамата с Клоувър се скарахме. Жестоко. — И сякаш осъзнавайки законовия смисъл на тази дума, той бързо добави: — За Клоувър и мен беше „жестоко“, макар едва да повишихме гласове. Ние сме от хората, които не си крещят. Никога.

— Но сте спорили.

— Да.

— За какво? — попита Холмс.

— Клоувър беше силно разстроена — можеше да се каже отчаяна — и онази сутрин непрекъснато плачеше, почти бе изпаднала в истерия, защото всяка неделя в този час тя винаги пишеше на баща си. Който вече беше мъртъв.

— Карали сте се заради емоциите ѝ или заради писането на писмото? — попита Холмс.

— Аз настоявах, че трябва да си изгради нова неделна рутина — рече Адамс. — Да напише писмо на сестра си Елън. След всичките тези месеци да превърне неделите в ден за нещо по-различно от меланхолия и скръб.

— Тя наистина е написала това писмо до сестра си, или поне част от него, след като сте излезли — каза Холмс. — Казала ѝ, мисля, че ще го цитирам точно: „Не мога да ти опиша с думи колко търпелив и любящ е Хенри“, и след това в последния, недовършен параграф: „Хенри беше — и все още е — неописуемо нежен и по-добър от всички вас, взети заедно“. Според вас защо е написала точно това, след като сте се скарали и вие сте излезли, господин Адамс?

Адамс изглеждаше като писател, който е принуден да гледа как цялото му творчество изгаря лист по лист в огъня.

— Не знам, господин Холмс. Нито пък знам откъде сте научили точното съдържание на писмото на Клоувър до Елън.

— Полицията ми даде копие — отвърна Холмс, махвайки с ръка, сякаш става дума за нещо тривиално, което не си струва да се обсъжда. Той се прокашля и продължи: — Написаното звучи така, сякаш госпожа Адамс пише нещо като предсмъртна бележка на сестра си, в която се старае да свали всякаква вина от вас.

Адамс само поклати глава; дали в знак на отрицание, или просто защото беше объркан, Холмс не можеше да каже.

— Малко преди това — продължи Холмс, — в писмото до сестра си госпожа Адамс пише, цитирам по памет: „Ако притежавах и капчица характер или доброта, щях да ги използвам, за да се върна към живота“. И това е краят на писмото. Защо се върнахте толкова бързо у дома, господин Адамс? След само десет минути ходене пеша? Знам, че онази сутрин не сте имали час при зъболекаря си.