Дан Симънс - Петата купа

Адамс нито се изправи, нито заговори, затова Холмс пое инициативата. Той отиде до бюрото, остави цилиндъра, ръкавиците и бастуна върху единия стол и се настани в другия, който се намираше точно срещу бюрото на Адамс.

— Поставихте ме в непоносима ситуация, господин Шерлок Холмс — рече тихо оплешивяващият мъж, — но не чак толкова тихо, че Холмс да не долови притаения гняв и раздразнение в гласа на Адамс.

Вместо да изкаже несъгласие или да изкоментира по някакъв начин, Холмс просто кимна.

— Направих моята… загадка… прекалено проста, нали? — попита Адамс. — Твърде много улики.

— Всъщност точно колкото трябваше — отвърна Холмс. — И не всичките бяха оставени умишлено.

— В бележката ви от тази сутрин пишехте само, че сте разгадали мистерията и сте погледнали към света през очите на опечаления. Това, предполагам, означава…

— Че съм влязъл в паметника? — довърши Холмс. — Да.

Хенри Адамс погледна към натрупаните върху бюрото му листове хартия и за момент лицето на мъжа — както и плътта на почти оголения му скалп — придобиха толкова ужасяваща бледност, че Холмс се притесни дали възрастният мъж не е получил сърдечен удар или инсулт. Но след това Адамс отново го погледна и се поизправи в стола си.

— В такъв случай — рече той с леко потреперващ глас, — ви е известна най-голямата тайна в живота ми, господин Холмс. Проявих твърде голяма глупост и самоувереност да дам на човек… като вас… достатъчно лесни следи към тайната и сега вече я знаете. — Тялото на Адамс внезапно потрепери, сякаш през него беше пуснат ток. — Не сте казали на Джеймс, нали?

— Не съм разговарял нито с Джеймс, нито с когото и да било по този въпрос, нито снощи, нито тази сутрин — заяви Холмс, усещайки как стомахът му се свива при това адвокатско извъртане на истината.

Адамс кимна.

— Благодарен съм ви за което. — Ученият въздъхна и сгъна ръцете си на бюрото. — И сега какво, господин Холмс? Да поговорим за каква сума пари става въпрос?

Холмс можеше да се възмути от думите му — и се изкушаваше да го направи — но се въздържа.

— Приемам само заплащане за услугите ми като детектив, господин Адамс — отвърна студено той. — Не и да ми плащат като на изнудвач.

Изражението на Адамс не се промени.

— Тогава колко искате да получите за детективската си работа в този случай, господин Холмс?

— Един долар — отвърна Холмс. — Който вече ми беше платен — преди две години — от брата на покойната ви съпруга, Едуард.

— Нед — рече Адамс с неочаквана болка в гласа.

Холмс отново кимна.

Внезапно Адамс като че ли се отръска от замайването си.

— Извинете ме — рече той, надигна се леко от стола и дръпна въженцето на стената. — Не ви попитах дали искате чай… или кафе… или чаша уиски?

— Не искам нищо, благодаря.

Адамс се отпусна отново в стола си.

— Вие — рече много тихо той, — сте може би единственият жив човек, който знае какво чудовище съм аз.

— Опечален мъж — отвърна Холмс. — Не чудовище. Никога не съм ви смятал за чудовище. Опечален мъж, тъгуващ за любимата жена, който е намерил уникален начин да наблюдава как останалите оплакват изгубената му любов.

Адамс едва не се изсмя.

— Ако бяхте чули някои от коментарите… ако бяхте видели някои от шутовщините им при първата им среща със скулптурата на Сен Годен. Ако ги бяхте чули как гадаят каква ли е стойността на паметника, как критикуват импозантността му или липсата на религиозен контекст, или отсъствието на веселие в надеждата и абсолютна увереност във вечното изкупление. Ние сме странен и необясним вид, господин Холмс.

— Така е.

— Какво искате, сър? — попита Хенри Адамс.

— Искам… трябва… да разкрия истината за смъртта на съпругата ви Клоувър преди повече от седем години — заяви Холмс.

— Тя изпи цианкалий и умря почти мигновено — отвърна бързо Адамс. — Няма какво толкова да се обсъжда, камо ли да се разкрива.

Холмс въздъхна и се наведе напред, облягайки лактите си върху бюрото на Адамс.

— Извинете ме за прямотата, господин Адамс. И ще продължа да съм все така прям и откровен, докато не приключим разговора. Но знайте, че коментарите и въпросите ми не са породени от жестокост, а от нуждата да си изясня всичко.

Адамс се облегна назад, но погледна твърдо в острите сиви очи на Холмс.

— Смъртта на госпожа Адамс едва ли е била почти мигновена — продължи Холмс с тих, но твърд глас. — Публикувал към монографии върху повече от триста отровни субстанции или комбинации от тях — техните симптоми, смъртност по скалата от едно до сто, мирис, ефикасност. Цианкалият, в доза, достатъчна, за да убие госпожа Адамс, би трябвало да изгори езика и гърлото ѝ. Точно тази отрова спира способността на тялото да обработва кислорода — тоест, жертвата се задушава. Но в продължение на няколко ужасни минути госпожа Адамс щеше да се дави и да се опитва да си поеме дъх, може би щеше да разкъса якичката на роклята си в опит да диша. Щеше да се гърчи и да падне на пода, където отровата щеше да ѝ гарантира още няколко минути ужасни конвулсии. След това…