Дан Симънс - Петата купа

— Да, и то не кой да е личен камериер — заяви Хей, навеждайки се още по-напред над бюрото, — а Грегъри, един от най-отдавнашните ни и най-доверени служители.

Джеймс си спомни високия белокос мъж, когото наричаха Грегъри. Прислужникът излъчваше достойнство и тиха изпълнителност.

— Грегъри името му ли е, или фамилията? — попита Джеймс.

— Фамилията — отвърна Хей. — Мисля, че името му е Терънс. Грегъри не само е най-подходящият човек да разпалва огнищата ти и да приготвя дрехите ти сутрин, но и бръсне по-добре от всеки друг мъж в персонала ни.

— Наистина изпитвам огромна неохота отново да досаждам на теб и Клара… — започна Джеймс.

Хей вдигна ръцете си с дланите напред, след което бързо ги разпери настрани, сякаш отваряше врата или избутваше нещо.

— Това няма да е като първото ти гостуване, когато беше гост със… е, някой би ги нарекъл задължения на гост: да слизаш да вечеряш с нас, да поддържаш разговор, да ми правиш компания на обяд и други такива. Не, апартаментът за гости ще бъде твой — намира се на североизточния ъгъл и през прозореца може да нахлува лек шум от уличното движение, но той е съвсем тих — нашето момче Дел живя известно време в тези стаи, но се прибра в своята, преди да се върне в колежа. Намираше апартамента за твърде тих. Твърде голям.

„Може би стаите в апартамента са обитавани от духове“ — помисли си Джеймс. Усмихна се при мисълта, че няма да има нищо против няколко ектоплазмени посещения. Може би сестра му Алис щеше да му даде идея какво да прави с прахта ѝ, която беше откраднал.

— … И ежедневно почистване от домашните прислужници, разбира се, но само когато си навън — продължаваше Хей. — И ще можеш да се храниш по всяко време в стаята си, ако пожелаеш… Грегъри ще бъде както твой прислужник, така и портиер. И, разбира се, ще разполагаш с ключ от входната врата, за да можеш да влизаш и излизаш, когато ти се прииска, без да притесняваш никого.

— Признавам, че се чувствам малко самотен в пансиона на госпожа Стивънс — рече Джеймс, който вече се беше предал. Можеше да си почине. Можеше да пише.

— Нищо чудно… особено след като господин Холмс си тръгна толкова внезапно — каза Хей. Той като че ли не забеляза лекото повдигане на веждите на Джеймс. — Значи си съгласен, Хари?

Джеймс кимна.

— Чудесно! — извика Хей. — Ще изпратя няколко момчета с колата, за да докарат пътния ти сандък и останалия багаж.

Минута по-късно двамата стояха край отворената врата, наблюдавайки пролетния дъжд и наслаждавайки се на аромата на свежа трева и листа. Появи се двуместната карета за Джеймс — камериерът Грегъри седеше на капрата до кочияша, скрит под червен чадър — а миг по-късно добродушният коняр, с кожен каскет, обсипан с дъждовни капчици, докара и колата за багажа.

— Джон, откъде знаеш, че Холмс се изнася? — попита Джеймс. — Това се случи едва тази сутрин.

Хей се ухили и тупна с длан писателя по дясното рамо, като същевременно разтваряше чадър, за да придружи Джеймс до двуколката.

— Хари, Хари… Човек никога не трябва да подценява бързината, с която и най-незначителните новини се разпространяват из Вашингтон. Особено около Лафайет Парк. Дъщерята на хазайката ти, каквато е глуповата, разказала всички подробности за Холмс на нашия лакей, вероятно на сутрешния пазар, преди още да сме станали и да сме се облекли.

Джеймс се настани върху приятно миришещата кожена седалка на покритата двуколка. Хей сгъна чадъра и тупна по покрива с дървената му дръжка.

— До скоро, Хари.

Джеймс измина няколкото пресечки в пълно мълчание. Дъщерята разказала на лакея за ранното напускане на Холмс, той пък го споменал пред другите прислужници, които, от своя страна, го предали на Клара и Джон — това беше абсолютно логично.

Но Хенри Джеймс не вярваше и на една дума.

Сутринта на рождения ден на Шерлок Холмс се оказа приятно продуктивна. У дома — или поне в апартамента на Бейкър Стрийт в Лондон, за който все още мислеше като за дом — той често спеше почти до единайсет или дори до по-късно в онези скучни периоди между отделните случаи. След това закусваше и се връщаше в леглото. Естествено, кокаиновата смес, която си инжектираше по време на тези скучни периоди, допринасяше за летаргията му — нещо, което този нов хероин, който си биеше в Щатите, като че ли не правеше — но пък винаги бе нащрек, когато работеше по някой случай.