Дан Симънс - Петата купа

Джеймс се накани да почука — тоест вдигна свитата си в юмрук ръка, за да почука, но реши вместо това да натисне новия електрически звънец — точно в пет и петнайсет.

Сутринта и следобедът бяха доста трудни. Опита се да пише — работейки върху новата пиеса, която беше обещал на популярния актьор-мениджър Джордж Аликзандър — но макар пансионът на госпожа Стивънс да бе сравнително приятно местенце, той си оставаше пансион. Шумове, разговори на висок глас между работниците и глуповатата дъщеря, шумовете от двама мъже, които разглеждаха и хвалеха на висок глас вече празната стая на Холмс, дори госпожа Стивънс си припяваше, докато гладеше в малката стая до кухнята или когато си беше отворила прозореца, докато простираше прането на въжето след спирането на дъжда — всички се бяха наговорили да разсейват необичайно напрегнатия и раздразнителен Хенри Джеймс. Стотици пъти несъзнателно докосваше издутината от кутийката от слонова кост в джоба на жилетката си и се чудеше какво да направи. Да се върне обратно в Англия? Да отиде на семейното гробище в Кеймбридж и най-накрая да изпълни дълга си, погребвайки там прахта на сестра си? Да отиде при Уилям и семейството му във Флоренция, Женева или където там се намират в момента? Би могъл да разговаря с Уилям — понякога. Е, рядко. Всъщност почти никога.

Междувременно се радваше на поканата от Джон Хей. Джеймс се чувстваше като човек, който, навел се през парапета на палубата, за да види по-добре нещо отдолу, е паднал през борда. Поканата му беше дошла като хвърлен от умела ръка спасителен пояс с привързано за него въже, което да го издърпа.

Бенсън отвори вратата и, след като даде знак на един прислужник да вземе мокрото палто, цилиндъра и бастуна на Джеймс, поведе писателя направо към познатия кабинет на Хей. Когато вдигна глава от огромната купчина документи и видя застаналия на прага Джеймс, Джон скочи на крака, заобиколи бюрото си и се ръкува с него, стискайки здраво рамото му с другата си ръка. Жестът почти наподобяваше прегръдка — която, разбира се, щеше да ужаси и порази Хенри Джеймс — но сега просто го накара да изпита онова приятно чувство, което бе сигурен, че е изгубил.

— Толкова се радвам да те видя, Хари — каза Хей, докато водеше Джеймс към удобното кресло, разположено срещу широкото бюро, придържайки го за лакътя. Когато Джеймс се настани в креслото, Хей подскочи, седна на ръба на бюрото — изумително пъргаво за мъж, който щеше да навърши петдесет и пет през октомври, помисли си Джеймс — и извика:

— И така, минаха петнайсет минути от обичайното време за чай на „Петте купи“, което беше винаги точно в пет, но това няма да ни попречи така или иначе да пийнем чай — призракът на Клоувър няма да възрази, макар че може да чуем някое друго почукване откъм ей онази масичка там — или пък може вместо това да пийнем малко наистина добро уиски.

Джеймс се поколеба. Беше му твърде рано за силно питие, а и той твърде рядко посягаше към уискито, но денят беше дъждовен, в камината весело пропукваше огън и мисълта за едно питие му се стори привлекателна, дори изкушаваща.

— Това истинско шотландско уиски без Е ли е — попита той, — или е някое от вашите американски киселочи с вмъкнато Е ? 39 39 В британския вариант на английския уискито се пише whisky, а в американския — whiskey. — Б.пр.

Хей се засмя.

— О, уверявам те, че е шотландско, Хари. Никога не бих засегнал поангличанчените ти сетива с някой киселоч или подло, нежелано Е . — Хей даде знак на Бенсън, който сякаш се разтвори във въздуха.

— Имам дванайсетгодишно малцово „Кардю“ от Спейсайд, отлежало в дъбови бурета, което намирам за по-добро от повечето двайсет и една годишни малцови уискита — продължи Хей, заобикаляйки бюрото, за да седне в стола си с висока облегалка и кожена тапицерия. — Единственият му недостатък е, че човек може да го купи само в Спейсайд, така че трябва или да пътувам дотам всеки път, когато съм в Англия, или непрекъснато да плащам на някого, за да пътува до Спейсайд, да го купува, да го опакова и да го изпраща тук.

— С нетърпение очаквам да го опитам — каза Джеймс, макар да знаеше, че беше пил дванайсетгодишно малцово „Кардю“ с Пол Жуковски, и то дори в салона на лейди Улзли, благодарение на вкуса на съпруга ѝ, фелдмаршал виконт Улзли, който бе вдъхновил „образа на съвременния генерал-майор“ в оперетата „Пиратите от Пензанс“ от Джилбърт и Съливан.

Още преди Хей да заговори отново, Бенсън се появи със сребърен поднос, върху който бяха подредени гарафа „Кардю“, кристални чаши за уиски, бутилка с газирана вода, кана с обикновена вода и малка купчина подложки с герба на Джон Хей. Когато Бенсън се обърна към писателя и повдигна вежда, Джеймс каза: