Дан Симънс - Петата купа

— Чисто, ако обичате.

— За мен с малко вода, както обикновено — рече Хей.

Когато Бенсън излезе, затваряйки тихо вратата зад себе си, двамата мъже вдигнаха чаши — бюрото беше твърде широко, за да се чукнат — и Хей каза:

— Amicus absentibus.

Джеймс се изненада от наздравицата — за кой точно от липсващите им приятели щяха да пият? — но кимна и отпи от кехлибареното уиски. Беше отлично. Джеймс знаеше достатъчно за уискито, за да прецени, че това е меко и добре балансирано, а след преглъщането му оставаше някакъв сладък, опушен вкус, без да е твърде натрапчив. Никакво „парадиране“, което често се срещаше при повечето сингъл малц уискита.

Джеймс кимна отново, този път признавайки качествата на уискито, като през цялото време си мислеше: „Кой липсващ приятел или приятели?“.

— Хари, ще говоря направо — каза Хей, облягайки се напред върху бюрото; държеше чашата си стисната с двете ръце над купчината документи. — Двамата с Клара се надявахме, че ще размислиш и ще отседнеш отново у нас през остатъка от престоя си във Вашингтон.

Това има ли връзка със снощи? Сърцето на Джеймс биеше болезнено в гърдите му — всички мъже в рода му имаха проблеми със сърцето, които накрая ги разболяваха — затова отпи отново от уискито, за да си спечели повече време за размисъл. Не, не можеше да повярва, че Холмс е разказал на някого за присъствието на Джеймс в гробището и във вътрешността на скулптурата на Клоувър. Беше обещал, че ще си мълчи. Какво е едно обещание за човек, който всъщност не е джентълмен?

— Защо, Джон? — попита тихо той. — Прекарах достатъчно време тук като твой гост и спокойствието след нашето нахлуване сигурно ти е добре дошло.

— Беше тук заедно с Холмс — каза Хей, — или с Холмс, представящ се за онзи норвежки изследовател Ян Сигерсон, което по свой начин също беше доста забавно. Но двамата с Клара така и не получихме възможността да си поговорим с теб.

Джеймс облегна брадичката си върху гърдите в поза, която половин век по-късно щеше да стане известна като „чърчилска“.

— Освен ако — продължи Хей, облягайки се назад в стола си и отпивайки някак забързано от уискито, сякаш наслаждаването на аромата му не беше част от цялото удоволствие, — не планираш скоро да напуснеш града. За Кеймбридж? Или може би обратно към Англия? Париж?

— Не, не планирам скорошно отпътуване. — Джеймс осъзна, че е взел това решение, докато произнасяше думите. — Но стаята ми при госпожа Стивънс е доста задоволителна.

Хей се ухили под грижливо подрязаните си мустаци.

— Задоволителна за някой новоизбран конгресмен-ерген може би, Хари, но определено не за писател. Ти пишеш, нали?

„Твърде малко, твърде малко“ — помисли си Джеймс. Но пък планът все пак беше да се самоубие в Париж, и част от привлекателността на този план бе да сложи край на всички крайни срокове и — как се изразяваха американците? — да махне от главата си агента, сценичните продуценти и всички останали, които зяпаха с малките си човчици в очакване да бъдат нахранени.

— Направих няколко скромни опита за следващата си пиеса — каза Джеймс с печален тон, отговарящ на изражението на лицето му. — Просто няколко записки.

Хей отново се ухили.

— Предполагам, че си се чувствал удобно в стаята си по време на престоя ви тук, но ние разполагаме с доста по-голям апартамент за гости в дъното на крилото, намиращо се точно срещу онова, в което бяхте отседнали. Не ви разположихме там, защото е доста далеч от главното стълбище, но ако ни окажеш честта да ни гостуваш отново, този апартамент ще бъде твой — спалня и доста по-голяма дневна, и двете с камини, разбира се, а дневната разполага със собствена доста богата библиотека. Цветните плочки в банята са доста по-светли от онези в предишната ти баня, но умивалниците са мраморни, кранчетата са от сребро и ти гарантирам, че ще разполагаш както с гореща, така и със студена вода.

Джеймс си пое дълбоко дъх, опитвайки се да оформи отказа си по най-учтивия възможен начин. Всъщност онова, което му пречеше да се съгласи, беше близостта на Хенри Адамс — мъжа, чиято тайна беше нарушил толкова грубо.

— А и колкото и да е приятно местенцето на госпожа Стивънс — продължи Хей, стиснал вече празната си чаша, — не вярвам, че тя може да ти осигури толкова добър личен камериер, колкото ние.

— Личен камериер — повтори Джеймс, усещайки странно изтръпване в цялото тяло. Така ли се чувства героят в някой роман, когато авторът подтиква него или нея да действат по начин, противоречащ на природата им или на здравия разум? Искаше му се да може да зададе този въпрос на Холмс и дори потупа джоба на сакото си, в който лежеше визитката на детектива с името и адреса на онзи магазин за пури, чрез който Джеймс можеше да се свърже с него.