Дан Симънс - Петата купа

Холмс довърши закуската си и запали цигара. Детективът никога не ядеше жълтъка на пърженото си яйце и това бе една от причините Джеймс да не обича да закусва с него; винаги, когато допушваше цигарата си, детективът я забождаше в полутечния жълтък, оставяйки края ѝ да стърчи като някой артилерийски снаряд, който не е успял да избухне. Този отвратителен навик винаги бе дразнил Хенри Джеймс, а тази сутрин направо му се догади.

— Не съм особено гладен — излъга той, избута чинията си напред и се приготви да стане. — Желая ви късмет с новото ви жилище…

— Чакайте, сър. Чакайте — рече Холмс и дори постави дългите си цигуларски пръсти върху ръката на Джеймс, сякаш се канеше да го задържи със сила, ако писателят се опита да стане и да си тръгне. Има още нещо, което трябва да ви кажа.

Джеймс зачака, но с нарастващо раздразнение, тъй като цигарата на Холмс продължаваше да изгаря, а полутечният жълто-оранжев жълтък си седеше там, сред остатъците от закуската, като разтекло се биволско око. Чакаше, защото искаше да разбере къде е отседнал Холмс… ако това наистина беше краят на абсурдното им приключение.

— Ще ми кажете ли къде сте се преместили? — попита Джеймс, изумен от собствената си груба прямота.

— Не, за всички е по-добре да не знаете, Джеймс.

„Не казвай нищо“ — заповяда си Джеймс. През последните дни на няколко пъти беше излизал от образа на „Хенри Джеймс, писателя“, който бе изграждал в продължение на почти петдесет години. Време беше отново да бъде себе си. Наблюдател, а не инициатор. Предпазлив слушател, а не бръщолевещ глупак. И въпреки това се чу да казва:

— А ще напуснете ли Вашингтон? Питам само в случай че Хей или Адамс, или… някой друг… пожелае да узнае.

— Ако ви се наложи да се свържете с мен — каза Холмс, — оставете бележка в този магазин. — Той щракна механичната си писалка и надраска бързо нещо на една от визитните си картички.

Джеймс погледна адреса. Беше на един магазин за пури на Конститюшън Авеню.

— Ще живеете в магазин за пури? — не се сдържа и попита той.

Холмс издаде онзи рязък, лаещ звук, който при него минаваше за смях.

— Съвсем не, скъпи ми Джеймс. Но собственикът ще ми препрати всяко съобщение по някое момче, което ще ми го донесе на адреса, където живея, или ще ми го изпрати по телеграфа. По някаква причина, известна само на американците, магазините за пури работят денонощно, така че можете да се свържете с мен по всяко време на деня.

Джеймс кимна, прибра визитката на Холмс в портфейла си, пъхна го обратно в сакото си и тъкмо се накани да стане, когато на прага се появи госпожа Стивънс, следвана от младо момче.

— Той ви носи съобщение, господин Джеймс. — Жената се поколеба, сякаш разчела изражението на писателя, и додаде: — Познавам момчето. Казва се Томас. Той разнася съобщения между най-добрите домове и семейства около Лафайет Парк. Ако искате да изпратите отговор, убедена съм, че в неговите ръце ще е на сигурно място — и няма да бъде прочетен, докато не стигне получателя си.

Джеймс кимна, прекъсвайки последния ѝ коментар, че младият Томас не може да чете. Той махна на момчето да се приближи.

Разгъвайки хартията, писателят установи, че тя е от личните канцеларски материали на Джон Хей.

Скъпи Хари,

Ако пожелаеш да наминеш през дома малко след следобедния чай — да речем към 5:15 или по това време — ще се радвам да обсъдя с теб един важен (и може би спешен) въпрос. С нетърпение очаквам да те видя.

Твой покорен слуга,

Джон Хей

П.П. Моля те, не казвай на господин Холмс за посещението си. Много е важно.

Госпожа Стивънс предвидливо бе донесла със себе си малко преносимо писалище, в случай че Джеймс реши да отговори. Той се възползва. Закривайки с ръка листа хартия от Холмс, той прие поканата на Хей и каза, че ще бъде там точно в 5:15 следобед — доста особен час, помисли си Джеймс, но пък Джон Хей беше човек, посветил живота си на странностите още като секретар на президента Ейбрахам Линкълн.

Джеймс подаде бележката и една монета на момчето с думите:

— Достави го лично на човека, който те изпрати тук с посланието, синко.

Макар и да не можеше да чете, в очите на момчето проблесна интелигентност, когато кимна.

— О, не е необходимо да му плащате, господин Джеймс — каза госпожа Стивънс. — Сигурна съм, че човекът, който го е пратил тук, вече го е сторил.

— Няма значение — рече Джеймс и с едно махване на ръката отпрати Томас.

В този момент други две момчета бяха въведени от дъщерята на госпожа Стивънс, която изглеждаше объркана от внезапния наплив на куриери. Едното момче беше на възрастта на Томас, макар и не толкова добре облечено, а другото бе юноша, който носеше ливреята на куриер на Уестърн Юниън.