Дан Симънс - Петата купа

С уверена крачка се запъти към прохода между дърветата, който осигуряваше достъп до заграденото място. През отвора не проникваше никаква светлина. Холмс внимаваше къде стъпва, но не искаше и да върви твърде бавно. Все пак изненадата и може би внезапният лъч светлина, насочен към очите на Лукан, бяха може би единствената надежда за Холмс да оцелее през следващите няколко минути.

Той стигна до прохода между дърветата и се спря, навеждайки се напред, за да надникне иззад ъгъла. Той знаеше, че дори с това бързо движение щеше да се превърне в мишена за експерт-убиец с приготвен пистолет. Макар облаците да бяха забулили звездите, извън ограденото място беше по-светло, отколкото вътре, и главата му щеше да се очертае доста ясно.

Никакъв изстрел. Никакъв звук.

Холмс погледна отново, напрягайки очи, но не забеляза нито огънчето на цигарата, нито фигурата на мъжа на пейката. В заграденото пространство вече беше твърде тъмно. Той осъзна, че облаците са се появили по някое време през последните четирийсет и пет минути, докато двамата с Джеймс бяха наблюдавали червеното сияние на цигарата, а не тъмната фигура на мъжа.

Няма причина да чакам повече, помисли си Холмс. Той вдигна високо фенера, но не видя нищо, освен тъмнина, пред себе си. Закрачи бързо напред и звукът от хрущящите под краката му клони бумтеше като лавина в ушите му.

В мига, в който изскочи от прохода, пръстите му избутаха нагоре капака на фенера и дясната му ръка с палката се вдигна нагоре.

Мястото на пейката, където беше седял мъжът, бе празно.

Къде се е преместил? От което и да е място в ограденото пространство той щеше да има идеална видимост за изстрел.

Холмс се поколеба дали да не затвори капака на фенера — така щеше да елиминира снайперистките умения на Лукан, двамата мъже щяха да останат в тъмнината, разчитайки единствено на усета си, а Холмс разполагаше с нож и палка — но установи, че нетърпението му е твърде голямо за подобна тактика на изчакване.

Той се придвижи бързо напред, държейки фенера далеч от тялото си, насочвайки лъча му в различни посоки. Пейките бяха празни. Покритият с чакъл шестоъгълник пред статуята беше празен. Теренът около гранитния блок и бронзовия монумент бе празен.

Зад пейките. Това щеше да е първият избор на Холмс за укритие, ако чакаше някого, когото да застреля.

Холмс скочи върху пейката, а после и върху облегалката ѝ, след което се приземи с приклякване от другата ѝ страна, близо до живия плет. Лъчът на фенера освети тесния коридор между каменната пейка и дърветата.

Празен.

Все така приведен, детективът се втурна напред, придържайки главата си наведена ниско под ръба на облегалката на пейката. Когато стигна до първия ъгъл, той остави фенера на земята, насочвайки лъча светлина наляво.

Никакъв изстрел. Никакъв звук.

Холмс се огледа, видя, че и тази част от коридора е празна, не забеляза никакви наскоро направени проходи в живия плет, и забърза към следващия ъгъл, без да си прави труда да спира, преди да завие край него. Беше готов да запрати фенера напред в секундата, в която установи, че няма да успее да се приближи достатъчно, за да заслепи противника си с него.

Нищо.

Холмс навлезе в следващата част от коридора и огледа живия плет. Някой би могъл да си проправи път между клоните на дърветата и храстите и да се измъкне навън, но Холмс със сигурност щеше да го чуе, докато се приближаваше.

След като се увери, че е сам в заграденото пространство, той вдигна високо фенера и тръгна към подиума с бронзовата статуя. Приближи я предпазливо, представяйки си Хенри Джеймс мъртъв, тялото му пуснато в отвесната шахта, силните очи на младия убиец залепени за единия очен отвор на статуята, а дулото на пистолета — към другия. Дупките бяха достатъчно големи, за да може през тях да премине револверен куршум.

Полите на палтото му се отъркаха в листака, докато се промъкваше към седналата, замислена, излъчваща сила статуя. Комбинацията от мрак и ярката светлина на фенера разкри гънките на робата, сенките под капишона, правия нос и масивната брадичка, сгънатата в лакътя и вдигната нагоре ръка с изчезващи под бронзовата брадичка и буза пръсти.

— Джеймс? — Холмс беше произнесъл името с нормалния си, разговорен тон и силата на гласа му в тъмната нощ го накара да подскочи.

Никакъв отговор.

По-силно…

— Джеймс?

— Тук съм — разнесе се странно приглушен глас от главата на статуята.

Холмс си представи едрия писател в тясното пространство, с притиснато към двойната му брадичка дуло на пистолет. Всъщност дори не беше сигурен, че приглушеният глас принадлежи на Хенри Джеймс.