Дан Симънс - Петата купа

— Не, не, мисля, че не, Джеймс. Вашият приятел Адамс е странен, може би дори луд по нечии стандарти, но в лудостта му има система. Убеден съм, че там долу няма да открием нищо ужасно или отвратително.

Той подаде фенера на Джеймс и остави торбата и бастуна си върху тапицирания стол, поставен до кръглия железен стълб, който служеше като вътрешна подпора на статуята.

— Спуснете го малко надолу — каза Холмс и когато Джеймс протегна фенера напред, детективът слезе няколко стъпала надолу. — Сега аз ще го взема. — Белите пръсти на високия мъж се протегнаха към металната халка на фенера.

Когато стигна до дъното на дупката, Холмс се спря за момент и огледа всичките ѝ стени. Шахтата беше тясна, съвсем малко по-широка от раменете му, и щеше да създава проблеми на всеки, който страдаше от клаустрофобия. Холмс се усмихна, мислейки си, че сигурно изглежда като някой археолог, който току-що е открил гробница в Египет, Вавилон или Троя.

Но по трите гранитни стени не се виждаха никакви йероглифи, нито някакви ръчки или ниши, никакви улики. Само стълбата и черната завеса.

Холмс повдигна фенера и поотвори още малко капака му. После повдигна завесата и пристъпи напред, опипвайки предпазливо с крак гранитния под.

— Какво виждате? — достигна до него напрегнатият, дрезгав шепот на Джеймс.

— Момент само — отвърна Холмс.

Помещението представляваше правоъгълна призма с ширина около шест фута и дължина около осем; беше разположено под основата на скулптурата и шестоъгълника. Холмс изчисли, че над главата му сигурно има поне два фута плътен цимент или дори гранит. Покрити с пръст.

В гранита от лявата му страна, приблизително на височината на рамото му, беше изсечена дълга ниша. Тя бе пълна с книги. Точно вдясно от него се издигаше малка гранитна колона, също на височината на рамото му. Върху нея беше поставен малък фенер. Холмс се изкуши да го запали със запалката за цигари — светлината му сигурно щеше да е по-силна от тази на собствения му фенер — но не искаше да оставя следи от присъствието си тук.

В останалата част от дясната гранитна стена беше изсечена по-голяма ниша, която се издигаше на около три фута над пода; върху долната ѝ част беше проснат дюшек с няколко възглавници. Цялото легло бе дълго около шест фута и Холмс трябваше да подвие крака, за да легне върху него. Дори не се опита. Леглото беше оправено и той докосна с ръка одеялото и чаршафите: те бяха топли, а не студени или мухлясали. Сигурно редовно ги сменяха.

Холмс беше готов да се обзаложи, че в целия си петдесет и пет годишен живот, това бе единственото място, където Хенри Брукс Адамс някога бе оправял леглото си.

В дъното се виждаше втора малка гранитна колона с поставен върху нея фенер. До него лежеше книга. Холмс я взе — беше подвързана с кожа — и я освети с фенера си.

„Светилото на Азия“ от сър Едуин Арнолд. При издаването ѝ през 1879 година книгата беше разбунила духовете в Америка и Англия, но Холмс бе прочел само малка част от нея, преди да я зареже. Намираше стила на Арнолд за непоносимо отегчителен. Но въпреки това помнеше рецензията в лондонския „Таймс“, написана от бележития японист Лафкадио Хърн, след преиздаването ѝ през 1883: „И все пак някоя езотерична форма на Будизма може да се окаже религията на бъдещето… Та какво представлява раят от всички християнски вярвания, ако не нирвана — изчезването на индивидуалността в безкрая“.

Наистина, помисли си Холмс.

След като внимателно остави книгата на мястото ѝ над възглавниците, Холмс мина през завесата и се върна в тясната отвесна шахта.

— Слезте долу, Джеймс.

— Не мога — разнесе се шепотът му.

— Наистина трябва да го направите — рече Холмс. — Иначе цял живот ще се чудите дали съм ви казал истината. Повярвайте ми, тук няма нищо смущаващо.

До слуха му се донесе странен звук, наподобяващ приглушен истеричен кикот. После Джеймс прошепна задъхано:

— Всичко в този момент е смущаващо, Холмс. Ние обезпокоихме един добър човек, нахълтахме непоканени в скръбта му, а може би и в лудостта му. Поведението ни е престъпно. Неописуемо.

— Съгласен съм — отвърна Холмс. — Но стореното — сторено. Слезте и се огледайте, след това повече нямаме работа тук.

— Вдигнете малко фенера — прошепна Хенри Джеймс и започна тромаво да слиза по желязната стълба.

Пет минути по-късно двамата отново се намираха в надземната част от паметника. Тапицираният стол беше достатъчно широк, за да могат и двамата да седнат върху него, като опрат краката си в малките первази от двете страни на шахтата.