Дан Симънс - Петата купа

— Оттук няма видимост навън — прошепна Джеймс. И наистина беше така. Под светлината на фенера можеха да различат чертите на лицето на скулптурата, но макар отвън очите ѝ да изглеждаха празни, оттук се виждаха две овални пластини — метални, не бронзови — които покриваха отворите. Холмс беше забелязал допълненията към иначе отворените, сведени очи, когато бе поднесъл фенера по-близо, за да огледа статуята.

— Търсете ръчка — прошепна той. — Тези пластини са прикрепени към… ах!

Ръчката на механизма се намираше от лявата страна на Джеймс.

— Сложете ръката си върху нея, но все още не я натискайте — прошепна Холмс в ухото на Джеймс. — Изчакайте първо да угася фенера и очите ни да се адаптират към тъмнината.

Холмс не се чувстваше твърде удобно седнал толкова близо до друг човек. Той усещаше как Джеймс се отдръпва встрани, отпускайки тежестта на тялото си върху левия крак, за да избегне докосването.

— Сега — прошепна Холмс.

Металният прът над очите се размърда, повдигайки почти безшумно капаците над очите.

Видимостта беше добра — главата на статуята бе наклонена напред и лицето се скриваше отчасти от капишона, но очните отвори бяха по-големи от реалните човешки очи, така че когато Холмс се залепи за дясното око, а Джеймс за лявото, те можеха да видят целия шестоъгълник, пейките, дори звездите над дърветата. Мястото беше празно.

След миг двамата отново седнаха. Видимостта все още беше добра.

— Ето как Адамс вижда и чува реакциите на хората, без да бъде видян или чут — прошепна Джеймс.

Холмс кимна.

— Не съм сигурен, че това… — започна Джеймс, но замълча, когато Холмс го стисна здраво за лакътя.

Някой беше влязъл в заграденото от дърветата място.

Холмс и Джеймс се наведоха напред, като инстинктивно не приближиха очите си твърде близо до отворите, за да не се забележи проблясването им под звездната светлина.

Холмс не можеше да различи нищо, освен два обути в панталони крака — това определено не беше жена с рокля — но мъжът като че ли бе много слаб и много висок. Това впечатление се потвърди, когато той седна на пейката срещу скулптурата и раменете му щръкнаха над много високата каменна облегалка — по-високо и от тези на Холмс, докато детективът седеше там.

Джеймс се наведе и прошепна в ухото на Холмс:

— Това не е Адамс!

Холмс го накара да замълчи със силно стискане за лакътя. Скърцането на чакъла под ботушите или обувките на мъжа се чуваше доста силно и Холмс заподозря, че ограденото място усилва звука. Подозираше също, че Адамс е поискал нарочно от Станфър Уайт да постигне този ефект — което бе причината за високите облегалки на пейките и каменния триъгълник. Холмс се притесняваше, че всеки звук от вътрешността на скулптурата може да се чуе отвън.

Джеймс схвана посланието и отново се наведе напред.

Известно време мъжът не направи нищо. Очите на Холмс все повече привикваха към безлунната нощ и той вече можеше да види ръцете на мъжа, разперени встрани върху облегалката на пейката — същата поза, която детективът беше заел по-рано.

След няколко минути безмълвно наблюдение, мъжът отпусна ръцете си и Холмс успя да различи бледи пръсти, които докосват джобовете на сако или късо палто, ясно чу шумоленето на кибрит и мъжът се наведе напред, за да си запали цигара.

Запалената кибритена клечка трябваше да освети лицето на мъжа, но Холмс видя само сияние, прерязано от тъмна дъга. Веднага се досети, че мъжът носи широкопола шапка и периферията ѝ скриваше лицето му.

Дали това бе случайност, или бе направено нарочно? Шерлок Холмс никога не правеше предположения, но интуицията му подсказваше, че е по-скоро второто.

Двамата с Джеймс седяха на стола, неудобно притиснати един към друг, като не смееха дори да дишат свободно, докато мъжът си пушеше цигарата.

Самотен червен проблясък в тъмнината. Невидимо лице. Само една червена точка.

Накрая мъжът си допуши цигарата, последва едва различимо движение на бледите ръце и той запали втора. Периферията на шапката отново прикри лицето му.

„Той си играе с нас“ — помисли си Холмс.

Не очакваше Лукан Адлер да го открие толкова скоро, но разбра, че може би е подценил скоростта на разпространение на слуховете за пристигането му, слухове, които разпространяваха не само семейство Хей, прислужниците им, семействата Кабът Лодж и Камерън, и Рузвелт, а също така и Клемънс, и Уилям Дийн Хауълс. Лукан беше съвършеният хищник и Холмс осъзна, със стягане в гърдите, което твърде много приличаше на страх, че е предоставил на този хищник-убиец предостатъчно време, за да го открие.