Дан Симънс - Петата купа

— Как се казваше онзи ваш роман, който казах, че харесвам? — попита Холмс, все още притиснат към дясната страна на статуята, за да не може да бъде видян от вътрешността ѝ.

— Какво? — Този път отекващият глас прозвуча повече като Джеймсовия. Като един раздразнен Джеймс.

Холмс повтори въпроса си.

— „Принцеса Касамасима“ — прозвуча гневният отговор. — Но какво общо има това със случващото се, за бога?

Холмс се усмихна и пристъпи пред забулената фигура. Неволно се обърна и погледна през рамо.

— Къде е той? — попита детективът статуята.

— Нямам никаква представа, Холмс. — Този път гласът се чуваше по-ясно и със сигурност принадлежеше на Джеймс, макар и приглушен от бронза. — Веднага след като излязохте, проблясъкът от цигарата изчезна. Не видях човекът да се движи… нито го видях да излиза през прохода. Той просто… изчезна.

— Добре — отвърна Холмс. — Значи го изпуснах. Бихте ли взели торбата ми на излизане?

— Много е тъмно — каза Джеймс през единия очен отвор. — Не мога да видя къде стъпвам. Шахтата… не мога да открия отключващия механизъм… Ще се опитам, но…

— Сега, като се замисля, по-добре да дойда да ви взема — каза Холмс. — Останете на стола още малко, аз ще донеса фенера.

Но вместо да излезе през прохода и да заобиколи паметника, Холмс прекоси шестоъгълника, отпусна се на едно коляно и започна да оглежда чакъла около пейката. След това направи същото и при останалите две пейки. После мина зад тях и също огледа внимателно земята. Тъкмо оглеждаше чакъла на площадката, когато откъм статуята отново се разнесе приглушен звук.

Холмс се приближи до нея и вдигна фенера.

— Какво беше това, Джеймс?

— Какво, за бога , правите там? — изръмжа натъженото безполово лице.

— Търся цигари и/или пепел — отвърна Холмс. — Видяхме, че Лукан — онази фигура в тъмното — изпуши поне три цигари докрай; и двамата усетихме миризмата на тютюн в тъмнината, но никъде не откривам следа от пепел или изгоряла цигара. Сигурно е тръскал пепелта в дланта си, след което я е прибрал заедно с угарките в джоба си. Не смятате ли, че такова поведение е твърде подозрително за невинен човек, Джеймс?

— Проклета да е цигарената пепел — отвърна засенченото бронзово лице. — Елате да ме измъкнете оттук, Холмс. Повече от час имам нужда да се облекча.

Когато двамата стигнаха до Ню Хемпшир Авеню, двуколката и кочияшът ги нямаше.

— Този негодник! — извика Джеймс, имайки предвид кочияша. — Проклетият кочияш прибра парите ви, но въпреки това си е тръгнал.

— Доста време ни нямаше — рече Холмс. През целия път от паметника той беше държал раменете си изгърбени, докато не го заболяха, очаквайки удара от куршум, чието свистене нямаше да чуе. Двамата стояха и оглеждаха напрегнато широката, но пуста улица. Тук нямаше улично осветление, нито къщи с осветени прозорци.

— Може би нашият пушещ приятел го е наел — предположи Джеймс. — Какво ще правим сега?

— До пансиона на госпожа Стивънс са по-малко от четири мили, така че ще вървим пеша — каза Холмс. Той знаеше, че колкото и да се опитва да се отпусне, тялото му ще очаква удара от куршум през целия път. Както и през всеки час и минута в следващите дни и нощи, докато проблемът не бъде разрешен.

Няколко минути по-късно двамата стигнаха до самотен уличен газен фенер, който стърчеше на кол в моравата пред тъмна къща. Светлината му очертаваше жълтеникав овал върху пътната настилка и освети и двамата, когато Джеймс се спря за секунда.

„Това е идеалното място“ — помисли си Холмс. Лукан в тъмнината зад къщата или в мрака под дърветата от двете страни на улицата. Мишената му — всъщност мишените, ако Лукан беше в особено кърваво настроение — застинали като елени пред лъча светлина на незаконен ловджийски фенер.

— Някак си съм успял да си загубя часовника — каза Джеймс. Колко е часът?

Холмс можеше само да се надява, че писателят не е изгубил часовника си вътре в паметника. На следващата сутрин Холмс щеше да уведоми Хенри Адамс, че е разгадал малката му мистерия, че е намерил и е влязъл в най-скъпия „параван за лов на патици“ в историята, но нямаше никакво намерение да му разкрива участието и на неговия приятел Хенри Джеймс.

Сега остави на земята тежката си брезентова торба, извади часовника си на верижка от джоба на жилетката си и го поднесе пред Джеймс така, че писателят да може да го види.

— Петнайсет минути след полунощ — каза Холмс. Джеймс кимна едва забележимо, вдигна торбата на Холмс и отново закрачи.