Дан Симънс - Петата купа

„Тогава защо съм жив?“ — помисли си Холмс и усети, че несъзнателно е плъзнал дясната си ръка в джоба на палтото си.

Вместо успокояващата дръжка на пистолет — той все още не беше намерил време да си купи някакъв тук, във Вашингтон — пръстите му напипаха късата мека дръжка на полицейската палка, която беше донесъл със себе си. Краят на палката, под твърдата кожа, бе натъпкан с пясък и при правилно използване тя гарантирано щеше да повали и най-грамадния противник по лице на земята.

В джоба на панталона си Холмс носеше сгъваем нож с четириинчово острие. В торбата с взломаджийските инструменти най-близкото до оръжие беше късият лост, който бе използвал, за да отвори паметника.

„Великият Шерлок Холмс — помисли си Холмс с ирония, потискайки паниката, която бе изпитал секунда по-рано. — Участва в престрелка със сгъваем нож и полицейска палка.“

Не беше възнамерявал да се изправи срещу Лукан Адлер рамо до рамо с Хенри Джеймс. Но сега се чувстваше уверен, че така е по-добре. Почти бе сигурен, че Лукан знае, че Холмс и още някой се намират вътре в паметника и го наблюдават.

Червеното сияние изчезна. Холмс се напрегна, стисна дръжката на палката. Поне ако Лукан влезеше в паметника — Холмс не се и съмняваше, че анархистът-убиец ги е наблюдавал как влизат вътре — мястото нямаше да е достатъчно, за да може да прояви уменията си в точна стрелба.

„Идеалното място за двубой с палка или нож, особено с отворената шахта, за която Лукан може и да не знае“ — помисли си Холмс.

И с Хенри Джеймс вътре.

Пламна трета клечка. Отново наведена напред глава, периферията на шапката прикрива лицето. Отново проблясването на цигарата в пълния мрак.

Останаха там повече от половин час, според изчисленията на Холмс, като се взираха в непознатия мъж, който гледаше тях. Или поне гледаше към статуята, която през нощта беше просто тъмна фигура. Холмс бе почти сигурен, че човекът отвън не е Хенри Адамс дори да грешеше за височината на мъжа, щеше ли Адамс да си сложи подобна шапка? — и с всяка изминала минута растеше убеждението му, че това е Лукан Адлер, който си играе с него и с Джеймс, както котка си играе с мишка в минутите преди да ѝ отхапе главата.

Краката на Холмс започнаха да изтръпват от неудобната поза, но по-лоша бе засилващата се болка в трите рани от куршуми. Най-зле бе онази на хълбока му. Холмс осъзна, че зает с размишленията върху загадката на Адамс, бе забравил да си бие втората инжекция хероин. Липсата му като че ли караше раните да болят още повече.

Десет минути след запалването на третата цигара Холмс доближи устните си до ухото на Джеймс — можеше да помирише скъпата помада в косата му — и прошепна:

— Останете тук… аз отивам там.

По-скоро усети, отколкото видя, как Джеймс поклати глава, но детективът отново го стисна здраво за лакътя, повтаряйки му отново да не мърда от мястото си.

„Може би Лукан все пак не ни е видял как влизаме в паметника — помисли си Холмс. — В такъв случай Джеймс има шанс да оцелее, дори Лукан да ме убие.“

Детективът пристъпи внимателно върху гранитния перваз, напипа фенера и го вдигна с лявата си ръка. Щеше да го запали отново, когато се озовеше отвън, и бързо да затвори капака му. „Но лъчът светлина, проблясващ в лицето на Лукан, може да…“.

Той не довърши мисълта си, защото всъщност не вярваше, че това е възможно да се случи.

Погледна за последен път, за да се увери, че фигурата и цигарата все още са там, прескочи чевръсто торбата с взломаджийските инструменти, намери опипом механизма за отваряне на плочата и го натисна. Чу се тихо изщракване, но за напрегнатия слух на Холмс то прозвуча като изстрел от пушка.

Нахлулият въздух се оказа студен и Холмс осъзна колко се е затоплило тясното пространство за времето, докато двамата с Джеймс са седели вътре, излъчвайки телесна топлина.

Щом се озова отвън, Холмс пое риска да натисне панела и да го затвори отново — поредното недопустимо изщракване — за да осигури на Джеймс поне минимален шанс за оцеляване, ако в заграждението наистина чакаше Лукан Адлер.

Той коленичи, измъкна с едно бързо движение механичната запалка от джоба на панталоните си и запали фенера. Предният му капак беше плътно спуснат, така че единствената светлина се излъчваше от пламъка на запалката — и тя му се струваше безкрайна и видима за всички, намиращи се в гробището.

Когато щракна запалката и запали фенера, той гледаше настрани, за да запази нощното си зрение, но въпреки това се наложи да примигне няколко пъти, преди да започне да вижда отново. Стиснал фенера в протегнатата си лява ръка, готов да отвори с едно движение капака на фенера при нужда, Холмс извади палката и тръгна напред.