Дан Симънс - Петата купа

Джеймс остана на мястото си. Той намираше мрачната статуя на Сен Годен за смущаваща дори през деня; на слабата светлина от фенера тя си беше направо плашеща.

— Елате — каза Холмс, като се върна бързо при пейката, за да си вземе торбата; после спусна капака на фенера наполовина, оставяйки само съвсем тънък лъч светлина.

— Вкъщи ли се прибираме? — попита Джеймс.

— Не — отвърна Холмс. — Отиваме зад паравана на Хенри Адамс.

Естествено, че бяха преплетените пръстени.

В продължение на няколко минути Холмс и Джеймс опипваха вдлъбнатината около гравираните в гранита колелца, като детективът промърморваше от време на време: „Това е важната част от паметника“, „Паметникът е бил скрит под шатра в продължение на месец и половина“, „Защо му е на някой да защитава гранитна плоча от атмосферните влияния?“, „Адамс само дето не ми нарисува карта със стрелки в тревата, които да ми сочат пътя“.

По време на първите три опипвания Холмс не откри нищо. Но след това напипа малка ниша, съвсем лека назъбеност, в долната част на десетинчовия десен пръстен.

— Отстъпете назад — каза той на Джеймс и измъкна от торбата един от взломаджийските си инструменти: много къс железен лост с връх, заострен като на длето. Оказа се подходящ. Иззад гранита се чу леко изщракване и двата пръстена се завъртяха навън под почти прав ъгъл. Холмс натисна единия от тях. Част от гранита се отвори навътре, разкривайки абсолютно тъмен коридор.

— Мили боже! — извика Джеймс, отстъпвайки бързо назад, сякаш се страхуваше да не бъде погълнат от черната дупка.

Преди да влезе, Холмс насочи тънкия лъч светлина на фенера към тъмното пространство — и добре че го направи. На около четиринайсет фута от прага в пода се виждаше квадратна дупка — на едната ѝ страна беше облегната стълба и тя бе достатъчно широка, за да може в нея да се промъкне един човек. Право напред, в дъното на коридора, беше разположен странен на вид тапициран стол, до който можеше да се стигне, като се пристъпва внимателно по двата малки перваза, изсечени в гранита от двете страни на дупката. Вътрешността на паметника нямаше правилна форма, отвсякъде стърчаха бронзови издутини и назъбени метални парчета.

— Статуята е куха — каза Холмс и в гласа му не прозвуча изненада, защото го беше осъзнал още докато седеше на пейката. Той прибра инструмента си в торбата, хвана я, заедно с бастуна си, в едната си ръка, в другата вдигна фенера, влезе вътре и премина по тесния перваз откъм страната на дупката, където бе облегната стълбата, след което насочи светлината на фенера към входа. — Внимавайте, когато влизате, Джеймс.

— Няма да влизам вътре — отвърна писателят. Откакто се беше отворил проходът, той стоеше на няколко крачки от паметника.

— Добре — рече Холмс, — тогава се върнете при двуколката, която ни чака на Ню Хемпшир Авеню. Няма да се бавя много тук. — Той започна да избутва панела, за да затвори входа.

— Чакайте! — внезапно се обади Джеймс. — Влизам. — Едрият писател пристъпи изключително внимателно във вътрешността на паметника и премина по издутината покрай лявата страна на дупката.

Холмс насочи светлината на фенера към входа.

— Трябва да проверя дали отварящият механизъм от вътрешната страна не се нуждае от ключ, за да не се окажем… а, ето го. — Холмс поработи върху механизма и панелът се плъзна обратно на мястото си.

Двамата бяха затворени в гробницата.

— Първо стълбата — каза Холмс и освети желязната стълба, която се спускаше в дупката. Тя имаше парапет и стъпала и се спускаше на дълбочина от около осем фута. На дъното не се виждаше нищо, докато Холмс не осъзна, че стената в дъното на малката шахта, която се намираше откъм страната на статуята, всъщност е черна завеса.

— Бихте ли подържали фенера, за да ми светите, докато сляза долу? — попита Холмс.

— Не! — извика Джеймс. — Искам да кажа… не можете да го направите. Не бива! Това е… всичко това… там долу… ужасно е! — Последното беше произнесено със задавен шепот, защото самото място предразполагаше към шепнене.

Холмс се вгледа в лицето на спътника си под светлината на фенера; знаеше какво точно — според Джеймс — лежеше зад онази черна завеса: стъкленият ковчег с гниещите останки на Клоувър Адамс. Как ли ще изглежда след седем години? За нещастие, Холмс знаеше твърде добре как изглежда едно тяло, което е мъртво от седем години. Той прошепна: