Дан Симънс - Петата купа

— Джеймс, спомняте ли си господин Адамс да е споменавал за някакви мистерии по време на вечерята снощи?

— Боя се, че заради непрекъснатите усилия на господин Рузвелт да се проявява като грубиян, голяма част от разговора по време на вечерята просто ми се губи — отвърна Джеймс.

Холмс се спря и изгледа писателя през кълбящия се дим.

— Вие никога не губите нищо , Джеймс. Знаете го много добре и аз също го знам.

Джеймс не каза нищо и двамата възобновиха разходката си. Слънцето се скри и триизмерността на всичко, което ги заобикаляше, се изгуби в приятния сумрак. С изчезването на сенките и отразеното сияние на слънчевите лъчи всички дървета, паметници, ниските надгробни камъни и затревените хълмчета придобиха доста по-плосък вид.

— Имаше някаква мистерия в липсата на патките-потапници — каза Джеймс. — Но всъщност въпросът бе повдигнат от Клара Хей, когато ни каза, че ще вечеряме примкари, а всъщност нейният съпруг обяви, че изчезването на потапниците от ресторантите и магазините си е донякъде загадка.

— А Хенри Адамс разреши тази загадка — рече Холмс. — Зад изчезването им стоят евреите… както и зад толкова много други престъпни дела.

Тонът на Холмс не остана незабелязан от Джеймс и той се накани да обясни какво е искал да каже приятелят му, да заяви, че обикновено Адамс е изключително либерален човек, но е изключително предубеден, когато стане дума за евреи.

Холмс прекъсна извиненията му с махване на бастуна си.

— Няма значение, Джеймс. Много англичани споделят тази недоверчивост и омраза към евреите, но в тази страна, разбира се, всички тези чувства са засенчени от отношението на американците към повече от осем милиона негри, които не се считат за пълноправни граждани и дори не се смятат за човешки същества.

Джеймс без малко да каже „Не и тук, на Север“, но си спомни, че се намираха във Вашингтон, окръг Колумбия, който всъщност никога не е бил част от Севера. Внезапно го връхлетя яркият спомен за онзи красив пролетен ден през 1863 — 23 май — когато той умишлено не отиде да гледа парада по Бийкън Стрийт, в който участваше и брат му Уилки с неговия полк — прочутия негърски 54-ти Масачузетски полк под командването на младия (и естествено бял) полковник Шоу. Хенри Джеймс, общо взето, си губеше времето в Харвард, почти не посещаваше часовете по право и използваше цялото време, за да чете литературни произведения, но в онзи ден, когато часовете бяха отменени, за да могат младите мъже от Харвардския университет да отидат да изпратят маршируващите полкове, Джеймс бе останал в квартирата си да чете. По-късно откри, че по-големият му брат Уилям — който също учеше в Харвард — беше направил същото. Джеймс бе убеден, че Уилям също нямаше обяснение защо не се е присъединил към семейството, приятелите си и всички останали хора, които се бяха събрали да гледат парада.

За миг Джеймс изпита угризения, че е използвал нараняванията на братята си Уилки и Боб предишната вечер в язвителния си отговор към Теодор Рузвелт. Раните на Уилки бяха толкова ужасни, а болката толкова силна в онези дни, докато лежеше на плесенясалата, окървавена носилка край входната врата, където го бяха оставили, а по-късно Уилки бе проявил такава смелост, когато се върна на активна служба в полка си, че преживяното беше променило завинаги нещо у писателя. Той се презираше заради това, че бе въвлякъл страданията на Уилки в спора.

Но освен това знаеше, че дори онзи 23 май 1863 година да се повтореше, той пак нямаше да отиде на Бийкън Стрийт да гледа как брат му Уилки и неговият полк, сияещи, мъжествени хора в цветущо здраве, с приповдигнат дух под покритите със слава знамена, маршируват към гарата, отивайки на война.

Сепна го рязкото почукване на металния връх на бастуна на Холмс по паважа.

— Трябва да предположим — ако, както вие смятате, Адамс играе честно — че неговата тъй наречена „мистерия“ е свързана по-скоро с онова, което ни разказа днес, а не със снощната вечеря.

— Това ми се струва много вероятно — отвърна Джеймс, внезапно изпълнен с досада. — Но нали си спомняте, че аз пропуснах разговора ви край паметника на Клоувър, докато се разхождах.

— Да — рече Холмс и поведе Джеймс встрани от пътеката, по тревата.

Писателят видя гъстите дървета, заобикалящи мемориала на Клоувър, и каза:

— Според вас паметникът може да е улика?

— Мисля, че там има пейка, на която мога да седна и да попуша, докато мислим — отвърна Холмс.