Дан Симънс - Петата купа

Джеймс не се замисли дори за миг.

— Сигурен съм.

Холмс му предаде накратко разговора и споразумението, което бяха сключили с Хенри Адамс в гробището.

— Но вие дори не знаете каква е загадката? — попита Джеймс, едновременно изненадан от решението на Холмс и облекчен, че детективът скоро ще остави приятелите му на мира.

— Нямам никаква представа — каза Холмс.

— Разпитахте ли Адамс за нея… получихте ли поне някаква подсказка?

— Не — отвърна Холмс. — Вие познавате Хенри Адамс, господин Джеймс — а аз разполагам само с онова, което двамата с Нед сте ми разказвали за него, и с впечатленията от снощната вечеря и днес — така че смятате ли, че е бил искрен, като ми каза, че тук има някаква загадка?

Джеймс помисли известно време, докато двуколката продължаваше да потраква по пътя и кочияшът получи поредното „Тук завийте надясно, кочияш“ от Холмс. Пейзажът беше типично вашингтонски — хубави къщи, тук-там търговски сгради, следвани от празни полета, после още дървета и къщи.

— Да — каза най-накрая Джеймс. — Адамс може да е… закачлив е думата, която ми хрумва… особено когато е в компанията на Хей, Кларънс Кинг или Сам Клемънс… и пази личния си живот ревниво, както дракон пази златото си, но ако тук няма никаква загадка, той никога не би избрал тази абсурдна… игра. Просто щеше да настоява да оставите него и приятелите му на мира.

Холмс, който не спираше да поглажда ръката си със свалените ръкавици, кимна разсеяно.

— И вие, Джеймс, нямате никаква представа каква би могла да е тази загадка?

— Не знам за друга, с изключение на тази, която ви доведе тук — смъртта на съпругата му преди седем години — отвърна Джеймс. — Но пък през последните десет години съм общувал с Адамс или в епистоларна форма, или когато той е посещавал Лондон, или когато сме се срещали случайно някъде на Континента.

— Убеден съм, че загадката, за която говори, се намира тук, сега — рече Холмс. — Не е някаква главоблъсканица, на която се е натъкнал в Лондон или някъде другаде.

— Можете ли някак да налучкате каква би могла да е тази загадка? — попита Джеймс.

Холмс плесна с ръкавиците по дланта си, намръщи се и отвърна остро:

— Аз никога не налучквам, Джеймс. Никога.

— А имали ли сте някога подобен случай преди? — попита Джеймс.

— Какво имате предвид, сър?

— Имам предвид случай, в който, за да разрешите загадката, първо трябва да разберете дали изобщо има загадка.

— По косвен начин — отвърна Холмс. — Често ме канят като консултант просто заради някаква странност — защо баща кара дъщеря си да смени спалнята си, след като е чула нещо през нощта, такива неща — и едва тогава откриват, че зад странността се крие истинска мистерия. Но никога не са ми поставяли задачата да открия загадката, да я извлека от заобикалящия ме свят, като при това ми дават само двайсет и четири часа… — Той погледна към дългите сенки и избледняващата слънчева светлина. — Дори вече по-малко… за да я разреша. Спрете тук, кочияш. — Холмс удари с бастуна си по покрива на двуколката.

Когато слязоха, Джеймс се огледа, но не разпозна мястото.

— Ето ви един малък стимул да ни изчакате, докато се върнем — каза Холмс на кочияша, докато му подаваше абсурдно голям брой, по мнението на Джеймс, златни монети. Кочияшът се ухили и докосна с два пръста шапката си от боброва кожа.

— Елате, Джеймс — каза Холмс и тръгна забързано по страничната уличка, която се отклоняваше от авенюто, по което бяха дошли.

И едва когато забеляза изградената от камък и ковано желязо входна арка, Джеймс осъзна, че се бяха върнали в гробището Рок Крийк.

— Очаквате ли да намерите своята загадка тук? — попита Джеймс, докато двамата вървяха по павираната алея, криволичеща из огромния гробищен парк.

— Не задължително — отвърна Холмс. — Но ако искаме да повървим, докато размишляваме върху този проблем, това определено е най-подходящото място за целта.

— Съвсем скоро ще стане тъмно подходящо място.

И наистина беше така. Кацналото над хоризонта червено кълбо на слънцето прозираше през клоните, надгробните камъни и паметниците. Сенките на дърветата ставаха все по-дълги и постепенно се сливаха в разширяващи се петна тъмнина. Скоро щеше да е твърде тъмно, за да могат да се разчитат надписите по надгробните камъни, които отразяваха последните слънчеви лъчи за деня.

— Нося фенер, в случай че се нуждаем от него — каза Холмс и разтръска брезентовата торба, която носеше. После се зае да разпали лулата си. Обикновено на Хенри Джеймс му харесваше миризмата на горяща лула, но Холмс си беше избрал толкова евтин и силно миришещ тютюн, че докато вървяха, Джеймс мина от другата страна на детектива, за да избегне дима.