Дан Симънс - Петата купа

Холмс продължаваше да мълчи дори след като се прибраха във временното си жилище. Когато Джеймс попита детектива дали иска да излязат заедно на вечеря, Холмс отговори само:

— Благодаря, но може би няма да вечерям.

След което се прибра в стаята си.

Джеймс прекара остатъка от следобеда, седнал край прозореца в собствената си стая, като пушеше, гледаше в страниците на един роман, без да е способен да се съсредоточи върху него, и не изпускаше от поглед входа и късата пътечка към къщата, които се намираха точно под прозореца му.

Когато час преди да се спусне мракът Холмс най-после се появи, облечен с твърде дебело вълнено палто, пелерина и вълнена шапка с наушници, вързани с връвчици отгоре, понесъл малка брезентова чанта, Джеймс грабна бастуна и цилиндъра си и слезе бързо по стълбите, за да проследи детектива. Холмс определено беше облечен като джентълмен, но Джеймс си помисли, че брезентовата чанта го прави да изглежда повече като водопроводчик или занаятчия, който се прибира у дома след работа.

Джеймс предполагаше, че Холмс рано или късно щеше да го забележи, затова беше готов да се измъкне с думите, че е излязъл малко да се поразходи. Но Холмс не погледна нито веднъж през рамо и като че ли не забелязваше Джеймс, който крачеше след него.

Детективът измина три пресечки и влезе в една телеграфска кантора. Джеймс пристъпи в сенките край входа на една затворена галантерия и заразглежда вратовръзките, изложени на една от витрините, като междувременно наблюдаваше отражението на входа на кантората и чакаше Холмс да се появи, което той направи след няколко минути.

Детективът вървеше бързо, подсвирквайки си, като от време на време въртеше бастуна си, и само след няколко минути вече приближаваше пресечката на Дванайсета улица С. З. и Пенсилвания Авеню, където старият хотел „Къркууд Хаус“ изживяваше последните си месеци, преди да бъде съборен. Джеймс издебна за пролука в оживения трафик от карети и някой друг автомобил, прекоси Пенсилвания Авеню и когато стигна до отсрещния тротоар, Холмс просто беше изчезнал. Джеймс продължи да върви по улицата, но по-бавно, чудейки се дали Холмс не се е шмугнал в някоя от търговските сгради. Сенките ставаха все по-дълги и слънцето почти бе залязло, когато Джеймс прекоси една тясна уличка и пред него внезапно изскочи Холмс и му препречи пътя. Джеймс съзря за миг стоманеното острие на скритата в бастуна на детектива сабя, но Холмс бързо я прибра обратно в ножницата и сребърната закопчалка изщрака.

— Джеймс — каза Холмс и тихо се засмя. — Тъкмо си мислех, че е малко рано за Лукан Адлер.

Думите му накараха Джеймс да примигне. Нима Холмс очакваше, че анархистът-убиец го следи? Това ли беше една от причините детективът да приеме поканата за вечерята у семейство Хей предишната вечер… за да се разчуе новината, че Шерлок Холмс е във Вашингтон, и враговете му да го нападнат?

Холмс излезе от уличката, подсвирна и махна с ръка на един от файтоните-двуколки, които бяха спрели край тротоара пред хотела „Къркууд Хаус“.

Щом се настаниха в него, Холмс нареди на кочияша да продължи още две пресечки на запад и после да завие надясно.

— Отиваме ли някъде? — попита Джеймс, осъзнавайки в същия миг колко е абсурден въпросът му. Те можеха, естествено, да се връщат обратно в пансиона на госпожа Стивънс — макар запад да не беше правилната посока.

— Трябва да помисля, а често установявам, че продължителната разходка с файтон благоприятства сериозното мислене — отвърна Холмс. — Не сте ли стигали до същия извод, господин Джеймс?

Джеймс изсумтя уклончиво. Всъщност не си спомняше някога да е размишлявал дълбоко, докато се е возил във файтон. Докато пътуваше сам във влака, да, и най-вече докато беше в банята или правеше сутрешната си разходка, но не и когато бе във файтон. Мислено си водеше бележки за посоката, в която се движеха, когато Холмс подвикваше на кочияша: „Тук надясно“, „Наляво, кочияш“, „Тук право напред, докато не ви кажа“.

— Имате ли някаква причина да мислите за нещо? — попита Джеймс. — Или изскочи нещо ново, върху което и двамата трябва да помислим?

Той знаеше, че рискува, като задава толкова директно въпроса — рискува да бъде отрязан или поставен в неловко положение — но Джеймс беше изпълнен с ужасно любопитство още откакто се бе върнал при мемориала на Сен Годен и беше открил Холмс и Адамс да седят в напрегнато мълчание.

— Да — отвърна Холмс, — но е възможно да е нещо твърде лично… за Адамс, за останалите ви приятели тук… така че сигурен ли сте, че искате да го чуете?