Дан Симънс - Петата купа

Холмс кимна.

— Докато бях в Индия, опитвайки се да медитирам под едно огромно свещено смокиново дърво… което в сегашните модерни времена ми се струва малко като храстче — каза Адамс, — аз написах своя поема, в която се опитах да обобщя истински трансценденталния момент. Справих се по-зле дори от Емерсън.

— Моля те, Хенри, кажи ни я — рече Джеймс.

Адамс се накани да тръсне глава, но после разпери ръцете си настрани върху облегалката на пейката и тихо изрецитира:

След това, поглеждайки едновременно към Джеймс и Холмс, Адамс се засмя доста гръмогласно.

— Простете ми — рече той след миг. — Но поемата на Емерсън ми напомни за нещо, което Клоувър написа на баща си през зимата на… осемдесет и осма, мисля. Надявам се, че ще я цитирам точно: „Затиснати сме от добрата стара зима: опитите за пързаляне с шейна, безбройни и комични. «Ако шейнарят мисли, че шейнува», Ралф Уолдо Емерсън би го насочил към Брайтън Роуд да види как се прави това“.

Холмс и Джеймс се засмяха тихо. Джеймс улови погледа на Холмс и каза:

— Иска ми се да се поразходя сред надгробните камъни. Ще се върна след няколко минути.

След като Джеймс се промъкна през малкия проход сред зеленината, Адамс се изправи и каза:

— Добре. Господин Холмс, двамата трябва да си поговорим откровено.

— Знам защо сте тук, Холмс — каза Адамс. — Защо сте дошли във Вашингтон. Защо сте повели и горкия Хари със себе си.

— Хей ви е казал — рече Холмс. Той се наведе напред, облегнал и двете си ръце върху дръжката на бастуна, докато Адамс остана седнал.

— Не. Не ми е казал… все още. Но ще го направи. Джон никога не би позволил да изглеждам като глупак или да ме правят на такъв. Ние сме повече от приятели, Холмс. Ние сме като братя.

Холмс кимна, чудейки се каква част от истината знае или подозира Адамс.

— Но аз веднага разбрах, че сте дошли, за да разгадаете тъй наречената „мистерия“ на картичките, които ние, оцелелите Купи, получаваме на всяка годишнина от смъртта на Клоувър — каза Адамс. — И така… затова ли сте тук?

— За да я разгадая?

— Да. — Кратката сричка изплющя в замрелия следобеден въздух като камшик.

— Не — отвърна Холмс. — Знам, че картичките са били напечатани на пишещата машина на Самюъл Клемънс. Прегледах списъка му с гости от Коледа на осемдесет и пета до декември осемдесет и шеста… времето, през което са били напечатани картичките.

— И стеснихте ли списъка на заподозрените?

Холмс разпери пръсти, без да отлепя дланите си от дръжката на бастуна.

— Ребека Лорн и нейният братовчед Клифтън са прекарали една нощ там през онази година. Както и Нед Хупър. Както и останалите Купи, с изключение на Кларънс Кинг. Вие също, господин Адамс.

Адамс кимна отсечено.

— Вие всъщност подозирате Ребека Лорн?

Холмс извади една фотография от джоба на сакото си и пристъпи напред, за да я подаде на Адамс. Тя беше изрязана от театрална програма за полска опера и снимката на оперната дива, която беше поставена на корицата, бе на британската певица и актриса Ирен Адлер.

— Това като че ли е същата жена — каза Адамс. — Трудно е да я разпозная, заради грима и сложната прическа. Госпожица Лорн винаги се обличаше по-семпло.

— Това е същата жена — каза Холмс.

— И какво като е? — попита Адамс. — Това не решава нищо.

— Как разбрахте каква е причината за идването ми тук, щом Хей или Джеймс не са ви казали нищо? — попита Холмс. — От Нед Хупър, предполагам?

Адамс се усмихна, върна снимката на Холмс и скръсти ръце.

— Обичах Нед Хупър и бях съсипан, когато научих за смъртта му миналия декември. Преди това Нед идваше при мен почти всяка година, сам, и ме молеше да помоля властите да се заемат с тъй наречената „мистерия“ на картичките от шести декември. Преди две години, на първи януари, той ми обеща… заплаши ме… че ако не направя нещо, той ще отиде в Лондон, за да наеме прочутия детектив Шерлок Холмс.

— А вие какво му казахте тогава?

— Ако не се лъжа, казах му, че съм си мислел, че прочутият детектив Шерлок Холмс е литературна измислица — отвърна Адамс.

Холмс кимна. Двамата мъже се умълчаха за известно време. Някъде сред зеленината, по дългите криволичещи алеи на гробищния парк, премина карета.

— Любимата ми съпруга отне сама живота си, господин Холмс каза най-после Адамс с нисък глас. — Затова през последните седем години нито съм писал, нито съм говорил за нея, освен с най-близките си приятели.