Дан Симънс - Петата купа

— Любопитен съм — каза Джеймс. — Какво научихте от каубоите, пияниците, мулетарите, ловците на бизони, индианските бойци, дезертьорите от кавалерията и златокопачите през петте седмици, които трупата ви прекара в Дедууд?

Холмс се усмихна леко.

— Че те предпочитат „Хамлет“ или „Макбет“ пред „Както ви се хареса“. Но любима им беше „Тит Андроник“.

Кабриолетът слезе от широкото и прашно Ню Хемпшир Авеню и продължи по Алисън Стрийт. Пред тях се издигаше изградената от камък и ковано желязо входна арка на гробището Рок Крийк.

Докато кабриолетът се движеше сред зеления пейзаж, преминавайки през хвърляните от дърветата сенки, Адамс обясни как осемдесет и шестте акра на гробището Рок Крийк са били планирани в „селски градински стил“, който е бил ужасно популярен преди Гражданската война. Интересът към класическите гръцки и римски гробища беше довел до изграждането на модерни гробищни паркове като този, които служеха както като място за последен покой на починалите, така и като обществени паркове. Според Адамс хората водеха тук децата си на пикник в неделя или просто се разхождаха из парка.

— Клоувър обичаше конете — каза Адамс, — и двамата често идвахме да яздим тук. Сигурен съм, че много пъти сме минавали през мястото, където сега се намира гробът ѝ. — След тези думи той извърна глава и се умълча.

По пътя не срещнаха нито други карети, нито пешеходци. Холмс беше уверен, че гробищният парк разполага с малка армия от градинари, които поддържат тревните площи окосени и плевят и поливат красивите цветни лехи, но не видя нито един работник. Някъде по средата на дългата извита алея, преминаваща между две тревни площи, осеяни с дървета и надгробни камъни, кабриолетът спря.

— Моля, последвайте ме, господа — каза Хенри Адамс.

Районите с надгробни камъни бяха разделени от затревени площи, за да не остават хората с впечатлението, че се разхождат върху гробовете, но Адамс ги поведе към една асфалтирана пътека, която минаваше, криволичейки, под няколко дървета и прекосяваше още открити пространства. Надгробните камъни, покрай които минаваха, бяха изкусно направени. Холмс осъзна, че Адамс ги води към нещо, приличащо на масивна зелена стена от висок жив плет, примесен със засаден нагъсто самодивски чемшир или някаква широколистна негова американска версия, която със сигурност оставаше зелена целогодишно.

Адамс ги поведе към единия му край, където от стъпаловидна каменна основа се издигаше висока десетина фута гранитна колона, обвита в клоните на близките дървета.

— Това е важната част от паметника — каза Адамс, докосвайки изсечената в гранита емблема, представляваща два презастъпващи се пръстена. Всеки пръстен имаше диаметър от около дванайсет инча и двата бяха гравирани с малки листенца като преплетени лаврови венчета. В гранита около пръстените се забелязваше лека вдлъбнатина.

Без да спира, Адамс ги поведе покрай листатата плоча. Дърветата се издигаха във висока двайсетина фута зелена стена, сред която се виждаше тесен проход.

— Внимавайте къде стъпвате — каза той, влизайки в прохода между дърветата. Предупреждението беше добре дошло, защото макар земята да бе покрита с чакъл, от него стърчеше циментовия ръб, разделящ лехите.

Тримата мъже преминаха през зеления портал, качиха се на малко по-висока платформа, покрита с чакъл, и застинаха на място.

— Мили боже — каза Хенри Джеймс.

Шерлок Холмс, който малко се интересуваше от надгробните скулптури от която и да е епоха, неволно въздъхна.

Стояха върху повдигнат шестоъгълен подиум с ширина двайсет и няколко фута. Три от стените му бяха заети от каменни пейки, чиито облегалки за ръцете бяха направени във формата на грифонови криле с изсечени каменни нокти, сграбчили каменни топки.

А в центъра на шестоъгълника, срещу трите пейки, се издигаха паметник и скулптура.

Върху повдигнатата гранитна основа, облегната на висок гранитен блок с капител в класически стил, седеше грамадна бронзова статуя на мъж или жена, облечена в роба, която увиваше тялото и главата ѝ като капишон, и освен скритото в сянката лице се виждаше само голата дясна ръка от лакътя до пръстите.

Холмс пристъпи напред, последван от Хенри Джеймс.

— Хенри — каза Джеймс, — ти ми изпрати фотографии, но нямах представа…

— Не, фотографиите не разкриват всичко — отвърна Адамс. — Лизи Камерън ми пращаше снимки, докато бях в Южния Пасифик, но едва когато видях паметника със собствените си очи, през февруари миналата година, осъзнах въздействието му. Много пъти през последните две години, без да ме виждат или чуват, седях тук и наблюдавах хората, които за пръв път виждаха статуята. Коментарите им варираха от интересни до жестоки и детински.